Следвайте "Буднаера" в Телеграм
"Аз също се оказах чужд" - Дмитрий Лихачов и лагерът
Владимир Донев
До днес те остават ненадминати в изучаването на криминалната субкултура със своята съдържателност, идеи, проницателни наблюдения, събрания езиков материал и огромната за времето си научна информация.
Дмитрий Лихачов е арестуван на 8 февруари 1928 г. заради участието си в шеговит студентски приятелски кръжок, наречен Космическа академия на науките (КАН). Участниците в него – талантливи, ерудирани и весели млади хора - дружат и споделят принципите на хумора и оптимизма. Членовете на КАН имали собствено приветствие, химн, „катедри“. Лихачов изготвя доклад за преимуществата на старата ортография и „взима“ катедрата по „меланхолна филология“. Принципът на „веселата наука“ изисквал да се търси не само истината, но „радостната“ истина, облечена във весели форми. Един от постулатите на „веселата наука“ е да се пише за неизвестното, друг - да не се опростява предметът на изследване до няколко принципа, както това прави „невеселата“ наука – марксизмът, психоанализата на Фройд, социологизмът в обяснението на произведенията и литературния процес. Повод за ареста става шеговита телеграма-поздрав, написана от името на римския папа за годишнината от създаването на Космическата академия, което привлича вниманието на свръхбдителните тайни служби. След половин година следствието приключва. От 1928 до 1932 г. Дмитрий Сергеевич е незаконно репресиран и се намира в лагерите на Соловецките острови и Беломор-Балтийските лагери. През 1930 написва своята първа научна статия „Игрите на карти у престъпниците“. Статията за старата ортография – „улика“ за “контрареволюционната“ му дейност - открива 64 години по-късно през 1992, когато е окончателно реабилитиран и прочита делото си, въпреки че през 1932, след излизането си от „Белбалтлаг“, получава правото да живее по цялата територия на СССР.
Известен е девизът, с който са управлявани Соловецките лагери - първата клетка в огромните метастази на бъдещото раково образувание ГУЛАГ – „Здесь власть не советская - здесь власть соловецкая“. В периода 1928-1930 г. Лихачов води своите „Соловецки записки“, отчасти в лагера, отчасти веднага след освобождението, като зашифрова, а после доизяснява думите. Тетрадката бива изнесена от родителите на младия затворник при едно от свижданията. По-късно не се осмелява да опише подробно преживяванията си, а публикацията става факт с излизането на първото издание на „Спомени“ чак през 1995.
В тези редове наднича автентичният образ на шока и чудовищната нереалност на случващото се преди опита за някакво осмисляне. Те са елиптични, показват детайли и елементи от пейзажи, човешки присъствия и случки в тяхната абсурдна положеност. Поведението на хората е неестествено. Човешкият образ е деформиран в оптиката на синекдохите – размазани лица, сплескани носове, които се опитват да видят през мътните прозорци кой минава във веригите арестувани. Впечатление за счупено огледало, което не отразява картина, а само парчета свят. Фрагментите са построени от различни сетивни ракурси. Невъзможна артикулация, заплашително онемяване от страха да се изкаже видяното. През недоизказаността не наднича смисъл, а безсмислие и ужас.
„Караха разтопен сняг с шейни. [Провървя ми, че возеха сняг. Впоследствие ми разказа едно момче, поетът Смелски, в седма рота на Соловки]. [Разказът на Смелски е за това], как те пързаляли [замръзнали] трупове по релсите с крясък и се веселили и хвърляли [труповете] в ями: сандъкът [с труповете] добре се плъзга по релсите. В ямата вода. Инженерът, пъхнат под дюшека [?]. Камъчета. [Какво означава тая бележка – не помня. Очевидно някоя страшна подробност]“ (Лихачов 1995: Соловецкие записи 1928-1930, с. 400). Всичко е така неправдоподобно, че на човек му се приисква да се разсмее. Парадоксално се събужда любопитство какво още може да се случи при тези нереални обстоятелства отвъд възможността да бъдат асимилирани.
В „Спомените“ изпъква вътрешният прелом, който преживява Лихачов при оцеляването в лагера. С помощта на отец Николай Пискановски и владиката Виктор Островидов той успява да се премести на канцеларска работа в криминологичния кабинет – административно звено, в което се занимава с устройването на трудова колония за бездомни деца в Соловецките лагери. Ужасите са свързани с масовите разстрели, жертвите на тифа, сгушените под наровете гладни и голи деца, които лагерната администрация нито храни, нито облича, а отвреме навреме изхвърля мъртвите им телца. Това са безимените деца без родители в годините на революцията и колективизацията, които са били наказвани за скитничество и дребни кражби – „На мен ми беше толкова жал за тези подрастващи, че ходех като пиян, пиян от състрадание. Това вече не беше чувство, а един вид болест. И аз съм толкова благодарен на съдбата, че след половин година успях на някои от тях да помогна“ (Лихачов 1995: Кемперпункт и переправа на остров Соловки,с. 150)
Масовите разстрели се засилват особено след пропагандната визита на Максим Горки през пролетта на 1929 в Соловки, с която съветските власти се опитват да преобърнат общественото мнение на Запада, след официалните решения на Конгреса на САЩ и парламента на Великобритания, за забрана на вноса на дървесина, изработена с принудителен труд. В края на 1929 избухва втора вълна от коремен тиф, която никой в лагера не лекува. През ноември са разстреляни няколкостотин човека, като в попълването на бройката едва не попада и Лихачов. Палачите са пияни, но пестят по един куршум за всеки човек. Много от жертвите са закопани живи в земята, сутринта малкото пръст над телата им още се движи. Дмитрий Сергеевич пише: „Разбрах следното: всеки ден е подарък от Бога. Аз трябва да живея истински, да бъда доволен, че съм жив още един ден. И да бъда благодарен за всеки ден... Разбрах, че вместо мен взеха някой друг. И трябва да живея за двама. За да не се срамува този, когото взеха заради мен!“ (Лихачов 1995: Приезд Максима Горького и массовые расстрелы 1929 г., с. 198).
У Лихачов се събужда не само религиозно чувство. Той го носи от младините си. Може би втората причина за неговия арест е участието му в кръжока на Иван Михайлович Андреевски. Във втората половина на 20-те кръгът приема религиозен характер и се нарича „Братство на Св. Серафим Саровски“. Обсъждането на църковни събития във време на гонения срещу православната църква е основна цел на братството. Провеждат се три или четири официални заседания, като Лихачов е предупреден от свои колеги за вкарването на провокатор в средите на групата. Тя просъществува до деня на ареста 8 февруари 1928 г. „Спомените“ много добре отбелязват чертите на онази вътрешна нагласа, която помага на младежа да оцелее в лагерния ад. Когато влиза в манастирския комплекс на Соловки, младият арестант не го възприема като нов затвор, а като свято място. Срещата с отец Николай Пискановски е разчетена като „пръст на съдбата“. В безпросветната тъма на зимните денонощия погледът търси „луковицата“ на Благовещенската църква и следи кацащите чайки, когато душата е изпълнена с безкрайна мъка.
Тайната на оцеляването е в съхраняването на човешкото достойнство и запазването на духовния мащаб на личността според Лихачов. Неговият учител и съмишленик И. М. Андреевски публикува специална статия в списанието „Соловецки острови“, в която анализира ново особено психическо заболяване. Страдащите от него постоянно се стремят да подобрят своето положение: да намерят по-добро място на наровете, да получат по-голяма дажба хляб и да спечелят изгодни приятелства и връзки. Такива хора умирали по-бързо от останалите. Оставали и не малко, които съхранявали човешката си същност. През целия си живот Дмитрий Сергеевич следва една силна вътрешна пътека да пази доброто, да помага, колкото е възможно в ситуацията на постоянен надзор, като се опитва да съхранява духовните постижения на своя народ в литературата, архитектурата, културата. Още в първите страници на „Спомените“ споделя, че с чувство на жалост и печал започва да се занимава в университета през 1923 със старата руска литература и изкуство, защото Русия е умираща майка със седящи около нея деца, а написаните книги са помен и упокой за мъченическата съдба на родината.
В същото време в Соловецките лагери се наблюдава една по-различна форма на оцеляване в театъра на абсурда – участието на затворниците в проявите на художествено-пропагандната дейност на управата, която се стремяла да покаже създаването на новия човек. Изследователката на руската лагерна история Ан Епълбаум посочва, че в по-големите лагери суетните началници обичали да се хвалят и съревновават със своите оркестри и театрални трупи, в които участвали известни певци и актьори лагеристи. Това е част от „туфтата“, показността, която трябва да отчита успехите на съветската власт на идеологическия фронт. В Соловецките лагери за първи път се създава този модел, но той носи и своите уникални черти, защото в периода 1929-1931, въпреки чекистите, насилието и карцерите, се разгръща богат интелектуален и културен живот, който се изследва по-активно през последните 15 години в руската историография и фолклористика. В затворническата действителност се сблъскват чудеса и всекидневие, древното манастирско минало и лагерното настояще, видни дейци на руската интелигенция с висока нравственост и артистични качества и елементи от ниската криминална среда. Един до друг са живели представители на различни националности, на разнообразни професии – бивши и настоящи. Срещат се две епохи: дореволюционната и типичната пропагандна атмосфера на 20-30-те. Лихачов потвърждава: „Животът на Соловки беше толкова фантастичен, че се губеше усещането за реалност“.
Характерна черта за групата от интелигенти на границата на 20-те и 30-те години е стремежът да се превърне престъпният и позорен свят на лагера в свят на смеха. Дмитрий Лихачов си спомня, че част от старите политически затворници възприемали своето пребиваване като страдание и мъчение, докато новите „контрареволюционери“ („каэры“) от централната част на Соловки се опитвали целенасочено да подчертаят абсурда, идиотизма, глупостта и маскарада на всичко, което става в лагерите. В списанието „Соловецки острови“ се публикуват анекдоти, остроти, шеговити обръщения и прозвища, използва се арго. Иронията трябва да подчертае, че настоящият свят не е истински и не може да бъде разбран с разума. Природата също насища това усещане за нереалност с белите нощи през лятото и тъмните дни през зимата, с дългите утрини, преминаващи в дълги вечери, пустинните гори и опасните блата, с тъмните камъни, покрити с лишеи и мъхове.
Топоси на спасението от кошмарното съществуване се оказват Соловецкият музей и театърът. В музея интелигентите изнасят и слушат доклади, работят в картотеката или беседват. От 1926 до 1931 г. съществува театър - „чекисткото чудо“, създадено за пропагандата. В него се поставят известни пиеси на М. Лермонтов и Е. Замятин, но и собствени иронични представления на Борис Глубоковски („Соловецки преглед“), който подбирал песни и мотиви от различни оперети, като съчетавал не само комически номера, но и тъжно-лирични нюанси. Прожектирали се филми по сценарии на Виктор Шкловски, изпълнявали се концерти с акробатични номера и степ („чечетка“). Вечерта в памет на Н. А. Некрасов, на която се чели доклади, завършила с концерт, включващ участие на четци, хорова декламация, модерна за своето време, духов оркестър, симфоничен квинтет и соловецки хор. „И всички това в разгара на епидемията от тиф и изтезанията на общата работа! Наистина „Остров на чудесата“ – възкликва Лихачов.
Само с тази уникална атмосфера на лагерния живот в Соловки може да си обясним откъде младият учен намира сили за изследователска работа и написва първите си разработки „Игрите на карти у престъпниците“ (1930) и „Чертите на първобитния примитивизъм в речта на крадците“ (1933). Лихачов изучава поведението на престъпниците при играта на карти, събира безценен лингвистичен материал за техния жаргон, въз основа на който се появяват неговите езиковедски статии от 30-те. Познанията му изненадват с тънките детайли. В първата работа се посочват подробности как лагеристите изработват карти от хлебен клей и хартия, взета от вестници или книги в библиотеките на затворите. Изследва се психологията на апаша и желанието му да постигне усещане за риск чрез играта в еднообразието на затворническите дни. Анализират се правилата и ролите на играчите в ценностната и съсловната структура на престъпния свят, съответните жаргонни названия: „ответ“ – дълг, „тряпки“ – дрехите на крадеца, „заветное“ или „кровь“ – най-ценните принадлежности, които по законите на криминалните не бива да бъдат проигравани (бельо, връхно облекло, възглавница), „заигранным человек“ – участник, който не може да изплати дълга си и т. н.
Студията за речта на крадците е написана върху езиков материал, събран от престоя в лагерите на Беломор-Балтийския канал. В началото на своя труд Лихачов се презастрахова според марксистко-ленинските постановки и сталинската политика защо превръща речта на „социално близките“ – криминалните – в предмет на своето изследване. При новите социални условия „изплува огромен, съвършено недостъпен дотогава материал за света на крадците“. Неговите наблюдения и днес изглеждат новаторски в чисто научните им обосновки, но повече стъписват със странната си дързост да акцентират върху първобитния примитивизъм и асоциалността на престъпния свят, тоест върху неговата вътрешна неприспособимост, непроменимост и враждебна насоченост към новото общество и цивилизационните норми и мислене в годините на прокламирана близост между пролетариата и „лумпенпролетариата“.
Лихачов прилага ефектно теорията на Леви-Брюл за паралогичното мислене. Според него условията на живот и нравите в апашката среда възраждат явления аналогични на първобитното мислене и поведение. Блестящият анализ обхваща всички нива на релацията среда - менталност – поведение – реч: повишена внушаемост, сравнима с консерватизма на първобитните хора; начин на живот, в който доминира асимилацията, а не индивидуализацията; колективните представи и нагласи, превърнати в закони за действие; вяра в магическата сила на словото; сигналната функция на апашката реч; засилената роля на ругателството, клетвите и прякорите; театралността в поведението и самохвалството; емоционално-експресивната наситеност на криминалния жаргон; нестабилизираната семантика и засиленото словотворчество и др. Тази студия е научно постижение не само с дълбоко промислени изводи, приносни резултати от полеви изследвания, висока езиковедска ерудиция, ярка креативност, ценен източник за бъдещи разработки и документ за епохата, но и ирония на духовния аристократ Лихачов над примитивизма на новото време и неговите идеологически окови.
На едно място в своите спомени Дмитрий Сергеевич въвежда името на М. Бахтин, който също е бил участник в кръжока на И. М. Андреевски „Хельфернаг“ („По-късната дейност и на двамата учени може да бъде разглеждана като своеобразна компенсация на изгубения ценен идеен плурализъм и богатство на културния живот в Русия от Сребърния век. Лихачов ще напише не само своите трудове за старата руска литература и текстологията, но и за света на смеха през средновековието, за соловецката манастирска архитектура до късните идеи за запазването на културно-историческото наследство, интелектуалната топография на Петербург и екологията на културата.
От „Спомените“ през 1995 станаха известни и други факти извън официалните данни за книгите, признанията и почестите към Лихачов, които показват двузначното и несигурно присъствие на учения в йерархията на съветската наука и отношенията му с властта – от неуспешното кандидатстване заради политическия изпит за езиковедска аспирантура в Института за речева култура през 30-те, чистките и атаките в Института за руска литература (Пушкински дом), осуетената преподавателска работа в историческия факултет на Ленинградския държавен университет, трикратното проваляне на кандидатурата му за академик до два потресаващи епизода за криминалната същност на съветската власт.
В един ден на октомври 1975 шейсет и девет годишният академик се готви да изнесе доклад за „Слово за полка на Игор“, когато пред вратите на своя дом е пресрещнат от нападател, който го удря в слънчевия сплит. За щастие ударът не сломява Лихачов. Вторият удар е насочен към сърцето („Тогда неизвестный ударил меня в сердце, но в боковом кармане в папке находился мой доклад (мое сердце защищало „Слово о полку Игореве“) и удар опять оказался неэффективным“ - Лихачов 1995: Проработки, с. 369). Сплашването е организирано заради отказа на учения да подпише писмото, осъждащо дейността на акад. Андрей Сахаров. Второто събитие е свързано с опита за палеж на вилата за отдих край Санкт-Петербург (тогава Ленинград) през май 1976, където отсяда Лихачов, което също не е случайно в акцията срещу дисиденти и техните съмишленици. Лихачов предполага, че този акт е заради данните, които предоставя на Солженицин за написването на страниците, посветени на Соловецките лагери в „Архипелаг ГУЛАГ“ (Что касается майского поджога, то здесь, вероятно, сыграло роль мое участие в написании черновика главы о Соловках в „Архипелаге ГУЛАГе“ – Лихачов 1995: Проработки, с. 371). И в късните си години акад. Лихачов трябва да се справя със здравата връзка между пролетарска диктатура и криминална власт, характерна за Съветския режим и страните от „социалистическия лагер“. На натиска и обработките през целия си житейски и научен път Дмитрий Сергеевич противопоставя търпеливата последователна грижа за духовното и културното наследство на Русия и я превръща в мисия, която достойно отстоява до своята патриаршеска възраст.
Литература
Лихачов 1930: Лихачов, Д. С. Картежные игры уголовников // Соловецкие острова, № 1, 1930, с. 32-35; http://stepanov.lk.net/magic/lihachov.html
Лихачов 1933: Лихачов, Д. С. Черты первобытного примитивизма воровской речи // Язык и мышление. - М.; Л., 1935. - Т. 3-4. - с. 47–100; http://www.lihachev.ru/pic/site/files/fulltext/cherti_perv.pdf
Шеваров 2011: Шеваров, Д. Д. Лихачев: В лагере тех, кто не матерился, расстреливали первыми; http://www.pravmir.ru/o-russkom-yazyke-i-nenormativnoj-leksike/
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!