Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Режисьорът Константин Чакъров: Колективизацията от 1946 г. в Бесарабия и събитията около нея са целенасочен геноцид над българите там
 |
| (Улица в Харков по време на гладомора. фото: bg.wikipedia.org) Изкуственият глад е предизвикан от сталинския режим в Украйна през 1932-1933 г, в резултат на което измират над 10 милиона селяни. Сред тях са и около 100 хиляди души от българската диаспора. Потресаващи фотоси показват трупове на хора, измрели от глад по улиците на украинските села и градове. |
65 години от колективизацията през 1946 година в Бесарабия и глада там се навършват през 2011-а. Режисьорът Константин Чакъров е единственият, заснел филм за спомените на българите от Бесарабия за събитията там – „Дойде есента на 1946”. Агенция “Фокус” разговаря с него за това – какви са били спомените на бесарабските българи за масовия глад през 1946 година по времето, когато е правен филмът – 2000 – 2001 година.
Фокус: Г-н Чакъров, когато сте заснемали филма за Бесарабия 1946 година, къде намерихте документалните свидетелства за времето на колективизацията? Какво ви направи най-силно впечатление - тази година се навършват 65 години от събитията тогава.
Константин Чакъров: За съжаление, в България много трудно могат да се намерят документи за това време. Историците не са проявявали по ред обясними причини интерес към тези събития. Съвсем случайно ми попадна един сборник от бесарабските българи за себе си и оттам се запалих по изповедта на една героиня, която се наричаше Домникия Ганчева. Реално погледнато, тръгнах с една много смътна идея с екипа си към Молдова и Украйна за да направим филма, и беше решено просто на терен, на място - какво да се заснеме. Основното бяха спомените на възрастните хора от тогавашното време. Документи намерихме от Одеския архив понеже тогавашната секретна полиция в Съветския съюз са се интересували много сериозно. Нейните информатори, които са били в селата, са правили донесения и тези донесения успях да ги намеря, по един или друг начин. Те също залегнаха вътре като естествени доказателства в самия филм. Намериха се в архива и кадри от колективизацията, които съвсем ясно показаха съвсем различно нещо от това, което е ставало на практика, на терен по самите села. Те са такива ура-патриотарски, по принцип плакати на Сталин, как излиза от колхозите и т.н., и т.н. Като се събра целият този материал, го донесохме тук в България, и го монтирахме на филм, който се нарича „Дойде есента на 1946 година”, което заглавие взехме от спомените на Домникия Ганчева, образно казано главната героиня на филма.
Фокус: Какво ви разказаха възрастните хора? Казахте, че кадрите са били пропагандни, а какви са спомените на хората, с които говорихте?
Константин Чакъров: Най-интересното от всичко е че хората не искат да се връщат към това време, като е напълно обяснимо - защо не искат да се връщат към тези страшни години. По принцип, българинът има удивителната черта - да не иска комшията да смята, че той е зле. Затова никой от тях не иска да си спомни какво е било. Освен това, и вие да сте на тяхно място, няма да искате да си спомните.
Когато става дума за този филм, пристигнахме, отседнахме в Кишинев. Тръгнахме към първото най-близко село - по ирония на съдбата се наричаше Колибабовка. Викам - дай да опитаме първото българско село, да видим как ще потръгне филмът. Влизаме вътре в селото, а там имаше една жена, която пазеше дечица, които си играеха на пътя. Възрастна – към 67 - 68-годишна трябва да е била. И се разговорихме с нея. Съжалявам, че мислех да я разговоря и исках след това чак да извадим камерата, микрофона и т.н. И като й зададох въпроса - какво си спомня от младостта, тя отказа да отговори, вика: „Нищо хубаво нямаше”. Викам: „Как, за всеки млад човек е имало нещо хубаво”. „Не, не, нищо хубаво нямаше”, вика. След дълги мъки, тя ми рече: „Ами, ако ме питаш какво си спомням от младостта, спомням си глада и как вечерта седим с моя човек, с мъжа ми и се чудя - кое от двете деца да остане живо. На което аз съответно преглътнах и викам – „как така”? „Ми така” – вика – имахме две деца – едно момче, едно момиче и ситуацията беше такава (разказвам със свои думи), че можехме да изгледаме само едното. Тогава зададох много нетактичен въпрос: Добре, кой остана? Тя вика, как кой? Разбира се, момчето – той носи името на фамилията. И така потръгна филмът.
Фокус: Коя година е било това, кога сте били там?
Константин Чакъров: 2000 - 2001 година бяхме там. Като се направи филмът, с Пламен Павлов, тогава още директор на Агенцията за българите в чужбина, и представители на БНТ, отидохме на място да го представим. Страхът е много голям все още, което е обяснимо. И след прожекцията обикновено се мълчеше дълго време. Хората трябваше все пак нещо да кажат. Някой вика, „ми да, така е, добре, че някой се е сетил...” Много малко се говореше. След това, като излязохме отвън на улицата да пушим, идват хора и викат: „А бе ти много малко си казал. В наше село е такова...” След малко идва друг: „А при нас беше по-страшно”. Трети идва: „На мен цялото семейство ми отиде, останах сирак”. Фактически всички го знаят, но продължават да мълчат.
И пак още един случай от снимането на този филм. Снимаме на едно място и човекът, който говореше, който го разпитваха, разправяше: „А бе вие, хубаво, ме карате да говоря. А ако дойде пак на власт някой Сталин, какво става с нас?”. Те живеят с ужас от тогавашното време и още по-големия ужас, че то може да се върне. Те не смятат, че това е минало-свършено, а винаги са с едно на ум.
Фокус: Колко села тогава са били засегнати или всички?
Константин Чакъров: На практика цялата Бесарабия е била засегната. Получава се така, че когато отиват нашите преселници там, им дават много земя и понеже нашите са много работливи, започват постепенно да изкупуват земята на съседните села, които не са били български. Така че, нашите са били доста богати. Започват от по 500 декара и поради бума на раждане на деца, вече земята не им стига, започват да се разселват и да се размножават. Фактически, където е имало българи, бедни българи не е имало. Така че, реално погледнато този процес ги е обхванал навсякъде, където са живеели. Съвсем съзнателно слагаме другите българи, които са били преселени там – това са гагаузите, които ги е ударила тази колективизация още по-силно отколкото българогласните българи.
Фокус: Този процес само в рамките на 1946 година ли приключва и какво се случва след това, какво казаха?
Константин Чакъров: След това става „добре” в кавички или зле - без кавички. Те наистина започват да измират от глад, процесът е много тежък, стига чак до ЦК. Но им се предлага алтернатива, така да кажем – който влезе в колхоза, започват да му дават нещо да яде. На фона на нищото за ядене, колхозът им се вижда едва ли не рай. Така че 1947 година всички са вкарани вътре в колхозите. Освен всичко друго, най-здравите, т.е. най-богатите са били избити или изселени под общото наименование кулаци. И така до 1948 година там вече няма еднолични стопанства. Всички са вкарани в колхозите. Резултатите от този глад са такива, че един от хората там ми разправяше една страшна информация – след 18 години, когато трябваше да взимат войници, нямаше кого да вземат. Просто нямаше войници. Не е имало набор, тъй като децата са измрели. Повечето деца са измрели.
Фокус: Освен вашата лента, знаете ли дали има други документални или художествени произведения, свързани с тези събития?
Константин Чакъров: За съжаление, това продължава да си остава една тера инкогнита. Появиха се произведения в Молдова и Украйна, като под произведения разбирам исторически изследвания. Друг филм не знам да е правен и май никой няма интерес да го направи. Освен това, хората вече малко по малко измират. Макар да се появяват нови документи, хубаво е някой да ти каже за какво става дума през очите на едно дете, което е изживяло тези ужаси.
Фокус: Как посрещнаха филма ви в България и Бесарабия?
Константин Чакъров: Бяха нееднозначни спрямо този филм. По отношение на човекоядстовото, за което се говори вътре в него, споменато е директно за около 2.5 минути. Именно то остана най-яко набито в паметта, когато си спомняш за този филм. Много е ужасно, за да замине така покрай съзнанието ти.
В какво съм раздвоен по отношение на този филм? Защото ние стоим пред телевизора или пред видеото доволно сити и позатлъстели. Някак си ни е трудно да си го представим - как хората да стоят и да си представят кое от децата да вземе да остане живо. Иначе не се прие този филм в България от никой положително. Да, по принцип, тупат те по рамото и ти казват: „Да, много добре, че е направено. Обаче, българинът това нещо не може да го направи. Защо трябваше да вземем да го направим този филм?”. Т.е. филмът не беше приет положително нито от ляво, нито от дясно ориентираните, от никой. Но той не гонеше никакви естетически въздействия, нека така да го кажем. Просто трябваше да ни запознае с това, което го има в нашата история.
Фокус: Той е бил заснет от БНТ със съдействието на тогавашната ДАБЧ, така ли?
Константин Чакъров: Те ми помогнаха. Държавната агенция за българите в чужбина ми помогнаха да направя контакти. Те подържат най-много контакти с диаспората извън България. Иначе филмът – сценарият спечели конкурс на БНТ, получи от центъра за филмопроизводство финансиране. Той е собственост на БНТ.
Фокус: Това посещение, което сте имали в Бесарабия, даде ли повод за други теми, пак свързани с това?
Константин Чакъров: Получи се така, че заснехме цяла една трилогия. След това имаше още два филма с имена „Ябълка” и „Дългото завръщане”. Някак си този филм е жалонен за следващите. В „Ябълка” чрез съдбата на един земеделец, т. нар. кулаци, показахме съдбата на цялата българска диаспора там. Него го изпращаха в Сибир, показваме съдбата му, какво става с неговите роднини. Третият филм „Дългото завръщане” беше за съдбата на кримските българи. Те са депортирани изцяло, и доскоро всички влачеха клеймото като врагове на народа. Това е също една много непозната част от българската история. Аз излизам от принципа, че не трябва да изучаваме история на България, а история на българите - съдбата ни е разхвърлила на много места и би трябвало да си я знаем.
Фокус: Тази година се навършват 65 години от събитията от есента 1946 година, както сте си кръстили филма. Имате ли някакво послание за тези, за които тези събития са напълно непознати, сега за пръв път чуват за тях?
Константин Чакъров: Че трябва да знаем малко повече за собствената си история поне, за да не си повтаряме грешките отново. Поне някой така разправя, че историята ни е била учител за бъдещето. Не знам доколко е добър учител. Но тези българи там не заслужават да бъдат забравени. И с доброто, и с лошото, което им се е случило. Те са част от българския организъм и продължават да са част от него. Ако седнете да разговаряте с хора от там и ако ги питате кое е най-яркото в тяхната история, според мен ще ни кажат - точно този глад. Така че - няма как да се забрави и от време на време да не излиза на повърхността този глад, този ужас. Мен не ме е срам и не ме е страх да го кажа, но това е бил един целенасочен геноцид спрямо българите там.
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!