Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Michael Young

Болезненият път на Китай към свободата

Дали китайският народ ще е следващият, настоял за демокрация, се питат експерти. Всъщност въпросът не е дали китайският народ ще бъдат следващ, а дали китайците ги е грижа за свободата и демокрацията…

Нито един експерт не успя да предугади тазгодишните египетски бунтове или антикомунистическите революции от 1989 г., довели до падането на Берлинската стена и рухването на бившия Съветски съюз. Когато крахът на Китайската комунистическа партия настъпи, той вероятно ще е също изненадващ.

За над сто години китайският народ е демонстрирал отново и отново желанието си за свобода и демокрация. Този стремеж обаче е бил жертван заради трудна история – история, която трябва да се знае, за да се разбере днешната ситуация на китайския народ.

От република до ККП

През 1911 г. китайците детронират последния император и основават Република Китай. Като пръв свободно избран китайски президент, Сун Ят-Сен обещава държава, изградена от принципите на демокрация, суверенитет и социална обезпеченост.

Тази програма обаче е изтласкана встрани поради раздробяването на политическата власт, когато военачалниците се обявяват срещу републиката, а малко по-късно – и от японската инвазия в Манджурия.

Националистическата партия Куоминтанг (КМТ) постига някаква форма на национално единство и отблъсква японците. Но лидерът на КМТ, Чянг Кай-шек, управлява като диктатор и корупцията в партията му разочарова китайците дълбоко.

Това разочарование отваря вратата за подкрепяната от СССР.(Съюз на Съветските Социалистически Републики, бившата Руска Федерация, бел. ред.) Китайска комунистическа партия (ККП). ККП обещава на китайския народ нещо, което изглежда по-добро и от демокрацията: комунистическо общество, в което всички са равни и всички нужди на народа могат да бъдат задоволени.

Разбира се, медийните „усти“ на ККП залагат на желанията на китайския народ за свобода и демокрация и постоянно лансират ККП като партията, която ще сбъдне тези отколешни надежди.

За реализирането на тази мечта са пожертвани животи: милиони загиват в гражданската война между КМТ и ККП, като китайците и от двете страни вярват, че именно тяхната партия предлага най-добрите шансове за свобода.

През 1949 г. ККП прогонва КМТ в Тайван. Мао Дзедун, тогавашният председател на ККП, застава на пл. „Тянанмън“ и заявява: „Китайците винаги ще са с вдигната глава.“ Те чуват това потвърждение за достойнството на страната си и са трогнати до сълзи, убедени в очакващия ги добър живот.

Колективен Стокхолмски синдром

През 1950 г. обаче Мао съобщава на народа, че свободата и суверенитета им са заплашени от предвожданите от САЩ западни антикомунистически сили в Корея. Китайците трябва да се защитят, като отидат на война, казва той. Милион китайци умират за свободата си, докато се бият с погрешния враг.

Със стихването на Корейската война много китайски собственици на малки фирми, бивши земевладелци и хора, недоволни от политиката на ККП, са заклеймени като контрареволюционери и са изтезавани и убити. Непопадналите в черните списъци са ужасени, но им е обяснено, че тези жестокости са били необходими за защита плодовете на революцията.

През 1957 г. китайски интелектуалци и чиновници осъзнават, че ККП е просто поредният тоталитарен режим. Те надигат глас и критикуват партийните политика и ръководство. Много скоро след това над половин милион души са обявени за десни – за врагове на държавата. Те са отстранени от работните си места, изпратени на заточение в дълбоката провинция, унижавани, изтезавани и избивани. Много от тях се самоубиват.

След това китайците са травматизирани. Те са принудени да боготворят Мао Дзедун като китайски „спасител“, а ККП – като майката, дарила Китай с втори живот. Страхът от смъртта, от изтезания и унижение, инстинктът за самосъхранение и благодарността за всяка проявена от партията малка добрина създават две поколения, страдащи от колективен Стокхолмски синдром.

Това умствено състояние спомага за разиграването на друга трагедия през 1966 г., когато Мао решава да използва богоподобния култ към личността му, за да се отърве от политическите си опоненти. Всеки се бори срещу всеки, за да докаже лоялността си към Мао.

Фанатичното движение, наречено Великата културна революция, причинява милиони смърти през първите два месеца. По-късно Дън Сяопин (Deng Xiaoping) коментира пред италиански журналист, че броят на загиналите е астрономическа цифра и никой никога няма да го узнае.

Сред потърпевшите китайци са хора от всички житейски сфери: някога близки на Мао колеги и приятели, фермери, работници, ученици от гимназията, психиатри, учени, партийни ръководители и генерали, синът на починалия Дън Сяопин, както и бащата на сегашния комунистически лидер Ху Джинтао.

По време на Културната революция думите „свобода“ и „демокрация“ са обявени за противници на комунистическата революция; използването им може да коства живота на човек.

Демократични движения

Година след смъртта на Мао през 1976 г. китайците предприемат действия. През 1978 г. Уей Джингшенг (Wei Jingsheng) и много други негови смели сънародници поставят началото на Стената Шидан (Xidan), известна и като „Стената на демокрацията“ – стена на ул. „Шидан“ в Пекин, по която са разлепяни статии и пред която са изнасяни речи, призоваващи към свобода и демокрация.

Дън Сяопин използва този копнеж на китайския народ срещу политическите си опоненти, сред които е Маовият приемник, Хуа Гоуфенг (Hua Goufeng), и т. нар. Банда на четиримата. До 1980 г. Дън е спечелил власт. Той забранява Стената на демокрацията и хвърля в затвора Уей Джингшенг и други активисти.

Дън продължава диктатурата на ККП и чрез икономическите си реформи въвежда систематична корупция, като хората във властта са тези, които се облагодетелстват от реформите.

При все това през 1989 г. китайският народ се обединява в каузата за  свобода и демокрация. Студенти от университети в Пекин и много други големи градове, впоследствие подкрепени от преподаватели, журналисти, правителствени чиновници, работници и китайци от всички сфери на живота, се отправят към пл. „Тянанмън“ в Пекин и по улиците на други големи градове, скандирайки за демокрацията и срещу корупцията.

В продължение на няколко седмици китайците в цялата страна се връщат към живота и се радват на отдавна забравения вкус на свободата и надеждите си за демокрация.

Танкове и картечници убиват еуфорията. Основното искане на протестиращите е наказание за корумпираните чиновници и членовете на техните семейства, но Дън разбира, че удовлетворяването на това искане неизбежно би довело до коренната причина за корупцията – абсолютната власт на ККП.

Когато той нарежда на армията да излезе на пл. „Тянанмън“, са убити хиляди от най-големите идеалисти на Китай. В реч пред комунистическите лидери след кръвопролитието Дън уверява, че запазването властта на ККП за над 20 години си е струвало избиването на 200 000 души.

Всеки трябва да се съгласи с него, за да оцелее политически, професионално и икономически. След десетилетия борба комбинацията от танковете на „Тянанмън“ и обещанието, че някои китайци може да просперират, изглежда приспива духа на китайския народ. Безпомощността и безнадеждността бързо се разпространяват и китайците започват да се фокусират върху политически безопасни зони.

Духовно пробуждане

В Китай се задава промяна – под формата на хора, търсещи не политическа свобода или демокрация, а по-скоро свобода на убежденията.

Десет години след кръвопролитието на пл. „Тянанмън“, през април 1999 г. над 10 000 китайци се събират пред Бюрото за писма и посещения към китайския Държавен съвет – институцията, създадена от централните власти за получаване на оплаквания срещу местните управници. Мястото е много близо до Джонанхай (Zhongnanhai), щабът на висшите партийни чиновници.

Събралите се по улиците включват учени, университетски професори, компютърни специалисти, музиканти, военни, работници, пенсионери и  фермери от Пекин и околните градове. Те се оплакват, че местната полиция ги тормози за това, че се занимават с Фалун Гонг – духовна практика, включваща Чигонг упражнения и живот според принципите на истинност, доброта и търпимост.

Практикуващите настояват за свобода на убежденията и събиранията, така че да могат да се срещат, за да изучават, дискутират и да правят упражненията на Фалун Гонг. Те се разпръскват мирно, след като тогавашният премиер, Джу Ронгджи, дава устното си съгласие за исканията им.

Но новоизбраният ръководител на ККП, Джянг Земин, има други идеи. Той заявява, че протестът е организиран от „политически ръководител“ и „антикитайски западни сили“. Нарежда „изкореняването“ на практиката и прилага всяко възможно средство, за да „трансформира“ стоте милиона китайци, практикуващи Фалун Гонг.

В употреба влизат произволни арести, техники за промиване на съзнанието, психотропни вещества и отнемане на органи от практикуващи за трансплантации. Информационен център Фалун Дафа (Falun Dafa Information Center) може да потвърди смъртта на над 3000 практикуващи, но оценява смъртните случаи вследствие на изтезания на десетки хиляди. В допълнение десетки хиляди практикуващи вероятно са убити чрез отнемане на органите им. Милиони са изтезавани.

Джянг смята, че практиката ще бъде унищожена за три месеца. Единадесет години по-късно, с оскъдна помощ от международната общност, практикуващите Фалун Гонг китайци никога не са спирали да се стремят към свобода на убежденията.

Практикуващите в Китай работят ежедневно, за да разкажат на китайския народ и на партийните чиновници какво представлява практиката, че тя е преследвана и че преследването е зло и брутално потъпкване на човешките права.

За последните шест години, след отказа на ККП да прекрати преследването на Фалун Гонг, практикуващите работят, за да убедят китайския народ да се оттегли от ККП или свързаните с нея организации. Към днешна дата са го направили над 90 млн. китайци в Китай и по света.

Никога преди Китай не е виждал група да се съпротивлява така успешно на ККП, нито мирна кампания на гражданско неподчинение като подетата от практикуващите Фалун Гонг.

Техният пример пробуди у китайския народ желанието да защитава правата си. Възникна движение за защита на правата, което няма конкретен лидер, а само убеждението, споделяно сред населението, че вече няма да приемат потисничеството.

Жадните за свобода китайци днес не се стремят към пари или власт. Те искат просто живот без комунистическа диктатура.

Майкъл Янг е китайско-американски писател, живеещ във Вашингтон, който пише по китайските въпроси и китайско-американските отношения.

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!