Следвайте "Буднаера" в Телеграм

(Несъвместимият) възход на Китай

Matthew Robertson, Epoch Times

Преглед на "Възходът на Китай: Есета за бъдещото съперничество", редактирана от Гари Дж. Шмит

„Възходът на Китай: Есета за бъдещото съперничество“, редактирана от Гари Дж. Шмит, (2009) Encounter Books, 160 страници, $14.93. ISBN: 978-1594032318.


Това е набор от кратки и съвременни размисли за Китай, неговото комунистическо ръководство и връзката им с международния ред. Това е тънка книга, но накратко тя обхваща много от основните области на съвременните геостратегически отношения.

След въведението от редактора Гари Дж. Шмит (Gary J. Schmitt), Робърт Каган (Robert Kagan) дава тона на останалата част от книгата. При анализ, който се отличава с проницателен подход, невиждан достатъчно често в съвременните дискусии за Китай, Каган потвърждава, че разликата между настоящото китайско ръководство и Запада е в голяма степен противоречива. Но тъй като есето на Каган нанася най-големия удар, нека да си запазим най-доброто за накрая.

Второто есе, от Ашли Дж. Телис (Ashley J. Tellis), е за „Великата стратегия на Китай“. Той е най-вече загрижен за това как партийната държава си проправя път през международния ред, облагодетелствайки се от него, без явно да го нарушава, докато същевременно се стреми да подкопае този ред в дългосрочен план. Това се прави като се убеждава светът, че Китай, воден от партията, е градивен член на международната общност, без всъщност да е градивен.

Телис предупреждава за опасността от допускането, че Китай ще играе ролята на отговорен участник. „Вместо покорно да поддържа международния ред, който е предназначен основно да защитава интересите на Америка“, пише той, „постепенно засилващият силата си Китай всъщност би искал да отслаби този ред… и да го замести, вероятно по малко оттук-оттам, с нови политически мерки, които имат за основна цел развитието на китайските амбиции.“ Внимавайте.

Дан Блументал (Dan Blumenthal) след това изследва идеята за „Възпиране на Китай“, поглеждайки към исторически случаи на китайски лидери, използвали сила, за да преследват целите си. Той оценява въпроса за Тайван в тази светлина. Както САЩ, така и Тайван, трябва да повишат способността си да възпират Китай, пише той, преди да предложи нова идея за последните. Тайван може да иска, например, да обучи хиляди стрелци, саботьори и специални детективи, да остави някои в Тайван, а другите да изпрати в Пекин и в случай на сериозен конфликт, те ще могат да „нанасят продължителни щети на китайските нашественици“. Пекин тогава ще „помисли още веднъж, преди да нападне острова“. Есето на Блументал в известна степен разклаща и самодоволната идея, че настоящото възпиране от страна на САЩ на китайската комунистическа партия (ККП) е достатъчно.

След това Майкъл Р. Ослин (Michael R. Auslin) разглежда стратегическото и дипломатическото развитие между Китай и Япония. Той предупреждава Япония да засили връзките си със САЩ в условията на „мирен възход“ на Китай.

Гари Шмит пише за избирателното участие на ККП в международните институции и за провалите на международната общност да повлияе върху поведението на партията.

Последните две есета от книгата разглеждат темата за „Възхода на Китай“ от различни перспективи. Първото есе е „Възходът на Тайван“ от Елън Борк (Ellen Bork), а последното е за тревожната демографска крива на Китай от Николас Еберщат (Nicholas Eberstadt). Движенията на Тайван могат да предизвикат реакция от Пекин, а демографските проблеми на Китай (бързо застаряващо население, нарушено равенство между половете, намаляване на плодовитостта, проблеми при семейната структура, липса на пенсионни планове) могат да причинят провала на възхода на Китай, мирен или не. Въпреки техните интереси, тези последни есета се отклоняват от геостратегическата тема и по този начин изглеждат малко не на място.

Но есето на Робърт Каган, първото в книгата, си заслужава да се прочете два пъти.

Каган твърди, че Китай е и трябва да гледа на себе си в противоречие с демократичния Запад, защото всеки режим се стреми да си осигури условия, които спомагат за собствения му просперитет. Докато либералните демокрации популяризират ценностите, които ги карат да процъфтяват, „автокрациите преследват чужди политики, целящи да направят света сигурен за автокрацията“. Каган изяснява това и веднага се разбира защо партията е толкова близка до Северна Корея, Зимбабве, Бирма и други международни парии.

„Правителствата, които не са създадени с одобрението на управляваните, по природа са нелегитимни според либералната логика. Те са нестабилни и несигурни. Живеят в непрекъснат страх от собствените си хора и разчитат на сила, за да се задържат на власт“, пише Каган. Всички са така.

„Естествено, разчитат на сила, за да се справят и със света. Те компенсират нелегитимността у дома с агресивно и войнствено поведение в чужбина, особено към либерални, демократични правителства, от които се страхуват най-много.“ (стр. 16-17) Фактите по въпроса рядко са представяни толкова сбито.

Каган показва, че ККП е наясно с намерението на САЩ да разшири влиянието си чрез разширяване на демокрацията по света. Те наричат това „господство над мисленето и идеологията на света.“ За партията това не е чак толкова въпрос на правилни принципи само по себе си, а по-скоро въпрос на власт.

Това е старата доктрина, че „силата е право“, както Трасимачус (Thrasymachus) казва на Сократ (Socrates): „Аз заявявам, че справедливостта не е нещо друго, а интересът на по-силния… навсякъде съществува принципът за справедливостта, който е интересът на по-силния.“ Така, както Каган пише: „Това, което американците и европейците разбират като техния собствен безкористен хуманизъм, китайците разбират като господство. В това, в което американците и европейците виждат триумфа на разума, китайците виждат само триумфа на властта.“ (стр. 20)

Тази неизбежно състезателна позиция е свързана с факта, че гордостта от повишаващия се международен статус на Китай „е станала един от най-големите източници на легитимност за управляващата олигархия на китайската комунистическа партия.“ Тук лежи конфликтът. Конституционните демокрации, най-общо казано, преследват принципен и основан на разума подход за международния ред; партията преследва единствено подход, базиран на властта.

Едно от незаявените предположения за ерудицията в съвременен Китай, вероятно произхождащо от периода след Студената война, е че в действителност ръководството на ККП вече не е толкова идеологическо. Аргументът на Каган тихо и безусловно измества тази идея.

Неписано заключение на неговия анализ е, че ККП все още поддържа идеологията, която винаги е имала: в действие са изгодата, господството и безпринципната власт – това е, което лежи в сърцевината на комунистическата теория, когато се премахне парадността на пролетариата и буржоазията. Същността на примитивните властови политики остава.

„Накрая – отбелязва Каган – те трябва или да се приспособят, или да окажат съпротива.“ Приспособяването е отказване от властта, казва той. Останалите есета също проследяват един или друг аспект от съпротивлението.

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!