Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Yukui Liu, Ph.D.
Ужасната зима на 1968 г.: Мемоар за Културната революция в Китай (Част 1)
Yukui Liu, Ph.D.
Юкуи Лиу (Yukui Liu) е лекар по китайска медицина, понастоящем живеещ в САЩ. Историята, която следва, представя неговите лични преживявания, тези на майка му и баща му и на китайския комунизъм от Културната революция до днес…
Този случай беше подготвен и редактиран като мемоар, който да бъде публикуван единствено от Epoch Times. Имената са променени, за да се предпазят членове от семейството, които са все още в Китай.
 |
| Този плакат, изложен в края на 1966 г. в Пекин, показва разправата с така наречените "врагове на народа" по време на Културната революция. (Jean Vincent/AFP/Getty Images) |
Израснах в комунистически Китай по време на Великата културна революция. Животът за китайския народ беше горчив, когато инициираната от държавата „класова борба“ обхвана нашата страна като гръцки огън на насилие, продължаващ десет дълги години. Въпреки че основната фигура в историята е баща ми, нещата, извършени върху него, се отразиха на цялото ни семейство. За мен, най-възрастния син, страданието и стресът все още са винаги в съзнанието ми – както желае този режим, който използва изключително насилие, за да дава примери с хора с цел да разпространи страх и да покори масите.
Когато бях на шест години, през 1963 г., по време на период, наречен „Социалистическо образователно движение“, точно преди Културната революция, нашето семейство бе заточено в малко село в североизточен Китай, защото баща ми беше получил няколкогодишно японско образование по време на Втората световна война. Областта, в която бяхме изпратени, беше бедна и неразвита, без транспорт и електричество, и нямаше работа. Баща ми беше университетски професор и внезапно трябваше да стане фермер, за да издържа семейството ни – родителите ми, баба, по-малката ми сестра и мен. Тъй като баща ми не се беше занимавал със земеделие преди, не можехме да отглеждаме достатъчно храна на оризищата в околността и през тези години понесохме голям глад. Родителите ми нямаха приходи, затова майка ми отгледа няколко кокошки, за да продава яйца и така да купи хартия и моливи, за да ходя на училище.
Беше необикновено студена зима през 1968 г., когато бях на 11 години. Продължаваше да вали всеки ден, затрупвайки селото. Не видяхме слънцето или луната през цялата зима, докато преживявахме вледеняващо студени дни и нощи при – 30 градуса по Целзий. Посещавах основното училище в селото.
Един ден събитие в училището нанесе незабравим удар в душата ми. Както обикновено, преминах покрития със сняг планински път до училището, дълъг над 3 км. Но когато влязох в класната стая, нямаше никой – нито учител, нито ученици. Вместо това, стените бяха покрити с плакати, изписани с китайски йероглифи с черно мастило. Като четвъртокласник можех да чета всички китайски йероглифи и бях потресен от съдържанието на тези плакати. Всички те атакуваха баща ми, гласейки нещо като: „Унищожете контрареволюционера Лиу Шибао (Liu Shibao)!“
Уплашен и объркан се разходих из училището и видях още от тези плакати навсякъде, из цялото училище. Осъзнах, че са ги поставили много хора от селото, включително и някои ученици.
Това беше третата година от Великата пролетарска културна революция, политическо движение, започнато от Китайската комунистическа партия (ККП) през май 1966 г., за да контролира и премахне образования елит, включително учители и учени, чрез терор и преследване. Това жестоко и унищожително движение продължи 10 години и се разпространи из цялата страна.
От този ден нататък на баща ми му беше наредено да посещава вечерни събрания за публична критика, наричани още „сесии за борба. На няколкостотин селяни също бе наредено да посещават и да се „борят“ с „обекта на борбата“ или „класовия враг“, като го малтретират устно, а понякога и физически,.
Баща ми беше определен като „исторически контрареволюционер“ и от него се изискваше да носи това название през цялото време на закачена за дрехите му табелка, на обществени места и вкъщи. Срещите за критика бяха организирани от Водещия комитет на Културната революция, специална ръководна агенция на комунистическата партия. По време на срещите баща ми трябвало да коленичи в продължение на три часа, докато хората го осъждали силно и бурно. Хората крещели непрекъснато: „Сломете Лиу Шибао! Сломете Лиу Шибао!“ Някои си измисляли истории за баща ми, карайки останалите да го мразят. Други ставали силно раздразнени и излизали извън контрол, плюели върху него и го биели.
С този вид малтретиране, повтарящ се отново и отново, вечер след вечер, накрая баща ми почти рухна. Разболя се и се изтощи, беше винаги замаян, с главоболие, гадене и понякога едва не припадаше. Емоциите му преминаваха през гняв, страх, омраза, безнадеждност, безпомощност и депресия.
Бяхме много уплашени и притеснени за баща ми. Баба плачеше през цялото време. Майка и аз се страхувахме, че той може да умре. Всяка вечер, преди сесията за борба да започне, майка и аз се скривахме отвън до мястото на събранието. При температури от 30 градуса по Целзий, ние треперехме от студ и краката ни боляха и бяха вцепенени. Дори и така, продължавахме да стоим там, за да слушаме събранието и евентуално да помогнем на баща ми, ако ситуацията станеше бедствена. Планът на майка ми беше, ако баща ми станеше прекалено слаб, да влезем в стаята и да коленичим пред селяните, молейки ги да спрат.
„Ако все още им е останала поне малко човещина в сърцата, те биха спрели и ние бихме могли да спасим живота на баща ти“, казваше мама.
Сесиите за борба понякога продължаваха до полунощ. Когато най-накрая приключваха, ние помагахме на вече изтощения ми баща да се прибере вкъщи. По път за вкъщи, минавахме покрай кладенец – единственият кладенец, от който селяните си набавяха вода. Майка ми винаги се притесняваше, че ако баща ми се прибираше сам, можеше да извърши самоубийство като скочи в кладенеца. Това беше друга причина, поради която двамата с нея чакахме отвън до мястото на събранията през тези вледеняващо студени вечери, за да приберем баща ми вкъщи.
Тези тъмни дни и нощи продължиха. Всяка сесия за борба произвеждаше нови измислени истории за баща ми, затова омразата на хората към него стана дори още по-сурова. Тези фалшиви обвинения бяха измислени под натиска от лидерите на Водещия комитет на Културната революция, членове на комунистическата партия. Без да предоставят някакви фактически доказателства, тези изфабрикувани съобщения бяха използвани, за да клеветят и унищожат „врага“. Те бяха четени на висок глас пред хората и след това поставяни върху стените на училището и всички публични места из цялото село, така че всички да ги видят.
Неистовата и ирационална, наподобяваща саморазправа, среда на тези събрания за класова борба създаде такава енергия на омраза, че дори тласкаше хората към настроение за убиване. Много невинни учители, професори, инженери, учени и религиозни лидери бяха пребивани до смърт. Баща ми също беше изправен пред тази ситуация. Цялото ни семейство се страхуваше, че някой ден той щеше да бъде пребит до смърт.
Една нощ, след като сесията за борба завърши в около 1:00 и всички светлини в селото бяха изгасени, когато всичко беше тъмно и тихо, имахме посетител в дома ни. Семейството ни тъкмо беше задрямало, когато майка ми чу мъжки глас пред къщата ни да повтаря: „Братко, отвори вратата! Братко, отвори вратата!“
Майка ми не обърна внимание на гласа, тъй като си помисли, че е само илюзия, защото се притесняваше твърде много за баща ми. Тогава се събудих аз, но бях уплашен и замълчах. Въпреки това мъжкият глас продължаваше да умолява: „Братко, отвори вратата!“
Накрая разбрахме, че чичо ми е бил този, който стоеше пред дома ни в тази тъмна, студена нощ. Той каза, че трябва да ни съобщи нещо важно.
Чичо ми беше един от членовете на Водещия комитет на Културната революция в нашето село и член на комунистическата партия, той беше и главен участник в събранията за критика срещу баща ми. Съпругата му, по-малката сестра на баща ми, беше много притеснена за това, но нито тя, нито чичо ми, можеха да имат някакъв контакт с нас, защото всеки, който имаше близки взаимоотношения с „враг“ на Културната революция, щеше също да бъде в беда. Така, пред обществото, чичо ми трябваше активно да участва във всички дейности на сесиите за борба срещу баща ми, но когато се връщаше вкъщи, изпитваше вина, особено като видеше съпругата му да плаче. Понякога леля ми го питаше дали няма някакъв начин, по който той би могъл да помогне, но неговият отговор винаги бе: „Нищо не мога да направя, аз също съм разстроен от това.“
Чичо ми и безброй милиони китайци бяха в капан по този начин. Класовата борба беше създадена от комунистическия режим, за да принуди хората да вършат мръсната му работа. Така много хора бяха предизвикани да извършват престъпления срещу други хора и срещу собствената си съвест, само поради страх. Планът на режима беше да замести съвестта на хората с „партийния дух“. Партийният дух е поставянето на оцеляването на режима на първо място и отнасянето към „враговете“ без милост или хуманност, въпреки че те могат да бъдат член от семейството или добри приятели.
Чичо ми най-накрая не можал да го понесе и да си мълчи повече, защото събранията за критика трябваше да преминат на друго, по-високо ниво – физически изтезания на баща ми. Чичо ми ни каза, че същия ден е имало среща на ръководството за това и в последствие са започнали да подготвят много инструменти за изтезания, като тухли, жици, метални бичове и прътове. Било решено, че на следващото събрание за критика ще принудят баща ми да коленичи върху тухли, и планирали да завържат няколко тухли и да удрят баща ми по врата с тях. Тогава щели да накарат хората да използват металните бичове и прътове, за да го бият.
Те решили, че ако баща ми продължавал да не признава, че е японски шпионин, ще го бият до смърт. Чичо ми беше близък приятел на баща ми преди Културната революция. Той знаеше, че баща ми нямаше да признае нещо, което не е истина. Знаеше и че това ще е последната сесия за борба и че баща ми ще бъде убит, ако направеха това, което бяха запланували.
Конфликтът в съзнанието на чичо ми станал напрегнат. Ако запазел мълчание, баща ми щял да бъде убит, а ако се опитал да спре тези хора, тогава щял да бъде в същата ситуация като него. Ако предупредял баща ми за това, щяло да се сметне, че е издал тайни на врага и той самият щял да стане контрареволюционер и да изтърпи същите или по-лоши изтезания.
След болезнена борба в съзнанието, чичо ми решил тайно да дойде вкъщи и да убеди баща ми да избяга. Така той преминал през много дълбок сняг в тъмната нощ. Трябвало да бъде много внимателен и тих, за да не разлае кучетата. Ако някой го видел да идва в къщата ни, щял да бъде арестуван веднага.
Всички седяхме на пода в тъмната стая, слушайки как чичо говореше на родителите ми с приглушен глас: „Братко и сестро, моля, приемете думите ми много сериозно. Те вече са приготвили всичко, за да изтезават брат ми на утрешната сесия за борба. Единственият начин да се спасиш е да избягаш преди зазоряване, в противен случай ще те убият. Най-накрая реших да дойда да ви кажа с риск за собствения си живот. Сега остават само още няколко часа, затова моля, побързай и се приготви да избягаш някъде на далече!“
След това чичо си тръгна тихо, а ние набързо преминахме в действие. Майка използва последния килограм брашно, което имахме за цялата година, за да изпече няколко китайски палачинки, които баща ми да вземе със себе си. Аз седях на пода и помагах на майка, като поддържах огъня.
Приготвихме баща ми за тръгване за около 30 минути. Всички членове на семейството, включително малката ми сестра и баба, плачеха, когато се сбогувахме и гледахме как баща ми постепенно изчезваше в тъмнината на снежната нощ.
Само с няколко палачинки и 50 юана, които чичо му даде, баща ми напусна дома ни през тази студена зимна нощ на 1968 г., за да избяга от това да бъде пребит до смърт на сесията за борба, подготвяна за следващата вечер. (Част 2)
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!