Този материал бе любезно предоставен от Теодор Иванов
От малък най-мразя да се обяснявам. Не знам дали това смутно свойство на душата се появи в мен още в началните класове или бе поредната наследствена обремененост, но толкова се бях усъвършенствал, че в последните два семестъра на института дори не се явих на нито един изпит. Как завърших ли? Е, това е съвсем друг разговор… Както и да е, справях се криво-ляво с живота, докато почнах работа в едно малко, такова, регионално издание, ала за кратко време си изработих стил, получих награди… С две думи – скромен журналюга, но със завоювани стабилни позиции, и най-важното – нямаше нужда да говоря пред хора. В такова едно щастливо сърцеопиянено състояние ме сполетя богоугодната мисъл да напиша роман. По-нататък историята сигурно я знаете. Всичко беше като на сън: рекордна продажба на първото издание, хвалебствия, хонорари, възторжени писма от почитателки… Толкова се бях замаял, че дори опитах да дам интервю за вървежно лайфстайл предаване, но всичко завърши катастрофално и от тогава влязох в режим на публично мълчание. А за срещи с читатели, дори не си и помислях…
Втората книга се оказа пълна катастрофа. Моите съграждани, които ме бяха обявили вече за жив класик, дори и те, въпреки че много ме харесваха и поддържаха, този път останаха напълно безучастни. Е, поне ми спестиха нелицеприятните си мисли, за разлика от някои други, които с нетърпение изляха върху мен дълго таените груби обиди и злорадство.
Не така стояха нещата с моя издател. Не знам към коя от горните групи да го причисля, но понякога ми идваше да му оскубя буйната грива за думите, които бълваше по мой адрес, а в други случаи ме просълзяваше с бащинската си загриженост. А може би това е истинското приятелство, когато всичко е пълно и невъздържано като пролетна река…
Той беше завършил Техниката, тъкмо когато демокрацията огря с лъчите си целокупния български народ и в духа на времето се беше позавъртял из редакциите на няколко сини многотиражки, творил стихове, издал две-три мижави стихосбирки и прозрял, че писането не е точно това, което може и иска да прави. Намерил отнякъде пари и направил собствено издателство, после фондация, а от няколко години насам и два литературни сайта, които му позволяваха да държи някакво ниво – на моменти се изстрелваше на върха, а в друго време изкарваше, колкото да не стои гладен. На мен лично ми приличаше на Обеликс от популярната анимация и по килограми, и по начина, по който се движеше из писателските среди.
И ето го сега, разплул пищните си телеса в многострадалния „президентски” стол, разтърсва неизменната конска опашка и изпраща право в лицето ми дихания с мирис на бира:
- Брате, мой! Разбери… Рано ти е още да се правиш на странстващ майстор! Като как изобщо ти хрумна да вършиш такива словоблудни експерименти? – назидателният му тон бе придружен от тракане по клавиатурата, сърбане от чашата, тропане с крак и още хиляда всевъзможни движения.
- Мога ли да знам, че ще стане такъв провал. Всички казвахте, че текстът е страхотен, че досега у нас никой не е писал по този начин. – от няколко месеца ми беше омръзнало да дъвчем все една и съща тема и затова отговарях, колкото да поддържам разговора.
– Ех, то… Ама аз… Аз съм най-виновен, щото ви се връзвам на акълите. Знаех си, че ще стане така. Знаех! – продължаваше да мрънка като стогодишна свекърва. – Ама, все пак, като как я мислиш тая работа за в бъдеще? Разбери, този стил „Хайтови шумки” на никого не са интересни! Тези изречения по една страница…
- Все пак нещата не са толкова зле, като не искат сега - ще ме четат поколенията! – направих напразен опит да отклоня нещата в по-приятна посока. – Наздраве!
По-добре да си бях мълчал. Последното явно му дойде доста нанагорно и той съвсем му изпусна края. Стана и пръскайки слюнки, започна да граби нахвърляните по бюрото ръкописи:
- С грижа за бъдещето… Живи класици… Пфу… На нищо не прилича! То да си само ти, ама… Хиляда такива сте ми на главата… Гледай, гледай – той разтвори една папка и зачете като телевизионен диктор: „Интензивната редукция е иманентно проявление на перманентната корелация „социум - диаспора” при реализацията на хиперактивна превантивност в състояние на поливалентна пертурбация…” Какво ще кажеш?
- Ми…
- Ми… Фа… Сол…! Ти виж тук какво става – той разтвори друга папка – „Принцесата обожаваше птичи песни. С часове можеше да стои и да слуша звънливите гласове, които се разнасяха от безбройните клетки, а затвореше ли очи - пред нея се разливаха най-чудни картини. Понякога се озоваваше насред безкрайно поле, подобно на тъжно море със застинали копринени вълни, и само невидимият ветрец и нежното жужене на медоносни пчели плахо нарушаваха царството на тишината. Друг път огненият светлик закачливо изстрелваше снопче златни лъчи, които минаваха ласкаво като гъста художническа четка, разменяха облика на всичко и след тях оставаха сини тревички, зелено небе, кремави дървета и клонести облаци”...
- Красота…
- Красота?!? Красота?!? Глад е това!!! Мизерия, глад и неплатени сметки…
- Ама…
- Няма ама! Не съм толкова богат, че да си позволя такава красота! Виж ако бях банка „Антинари”… Аз съм бизнесмен с литературен усет. Но, преди всичко – биз-нес-мен!
- Добре де, ако всички мислят само за пари, кой ще създава истинските неща? Как ще се появи съвременният Ботев? Или Йовков?
- Кои бяха те, брате? Би ли ми припомнил? Да не мислиш, че навремето някой ги е чел? Ако не бяха комунистите… - изтри с длан лъсналото си чело, отново напълни мръсната чаша и продължи да ми разкрива „тайнствата” на бизнеса. – Трябва да намериш истински истории. Гадни истории! Да има много екшън, секс, разни там прекършени съдби… Като ги четат дебелите лелки, да поливат страниците със сълзи, на тинейджърките да им потреперва под лъжичката, а пъпчивците да онанират… И най-важното – да са кратки! Най-много две-три страници! Никой не ще да го тормозят!
- Какво значи „тормозят”? - взе да ми става интересно и си помислих, че все пак може и да излезе нещо от този разговор.
- А пък уж си велик вестникар! Нали виждаш как ти четат статиите? Виждаш! Ами пиши си така прозата и няма да има проблеми!
- Че това вече няма да е литература! Не ми каза с какво тормозя читателите си.
- Караш ги да мислят!
Още много неща си казахме с моя литературен гал – и за писането в училище и университета, и за вестниците, списанията, за издателствата и конкурсите, дори закачихме любимата му тема за гейовете, които съсипват изкуството, но важното е, че докато се клатушках на път за вкъщи, и в мен узря една такава семпла, но интересна идейчица.
Лятното време предполагаше затишие, в редакцията се подготвяха за традиционното ваканционно разтягане на локуми и без проблеми успях да си взема годишния отпуск.
Всеки е рожба на своето време и върху него безмилостно оставят отпечатък всички ония нещица, с които толкова сме свикнали и ежедневно поглеждаме с огромна досада, а след години, дори и мимолетно докосване до тях е достатъчно да излее водопад от радост в обръгналите ни души.
Думата ми беше за бригадите. На кого ли не му беше втръснало от безсмисленото разтакаване, неизпълнимите планове, цивилната военщина и изобщо всички простотии, които толкова вгорчаваха дните ни в най-веселата възраст. А сега обърна ли поглед назад и в мен отекват китарени акорди, искрени смехове, преживявам отново първите любовни трепети. А колко мили са онези, вече несъществуващи адреси и телефони, надраскани набързо с химически молив по най-невероятни места…
Точно такъв беше и скритият ми коз, на който се крепеше цялата замислена от мен операция.
В последните години на моето ученичество, комсомолското началство беше подписало дълготраен договор с Апекато в едно балканско градче и няколко лета поред посрещахме хладните старопланински утрини с пълни щайги в необятните зеленчукови градини.
Едно от първите ми познанства беше с един от пазачите, който ни посрещна доста радушно и бързо се сприятелихме. Сега си мисля, че може би е наглеждал повече нас, отколкото поверения му обект. Важното е, че доста бързо заформихме здрава комбина – понеже живееше в града и пътуваше през ден – отначало го използвахме да ни купува вестници, храна, тоалетни принадлежности, а по-късно, когато бяхме станали близки, вече ни носеше пиячка и цигари. Когато се случваше през някоя нощ да отскочим до града за установяване на контакти от дамско естество и бушуване из местните кръчми, той с охота ни приютяваше. С течение на времето аз и още двама мои приятели получихме по един ключ и вече се чувствахме съвсем като у дома си в бялата двуетажна къща, а през последната си ваканция, в най-лютата зима, му отидохме на гости за десет дни.
Хазяина, както го наричахме, беше вдовец, а децата и внуците му живееха в окръжния град и той ни се радваше като на родни синове. С младежки ентусиазъм реагираше на различните ни пубертетско-ергенски лудории, и с най-голямо удоволствие участваше в често организираните запои, където беше душата на компанията. Той беше пенсиониран милиционер, познаваше всички, и всички го познаваха, а над тридесетгодишната му служба го беше сблъскала с какви ли не случаи, някой абсолютно невероятни, които разказваше с известна доза артистизъм и изпитваше огромна радост от недоверчивите реакции на околните. И когато моят издател толкова цветисто ми разясняваше авторски и маркетингови похвати, изведнъж си спомних няколко от приказките с неочакван край на Хазяина, напълних раницата с дрехи, листи и химикали, добавих диктофона и две бутилки „Столичная”, хванах първия възможен автобус и изгарящ от нетърпение потеглих към Балкана.
Когато пристигнах, слънцето вече беше попаднало в смиряващите прегръдки на западните върхове и под ласките на тънкия вечерен ветрец, градчето бавно се приготвяше за сън. Улиците пустееха, но тъй като целият лепнех от пот, очите ми се притваряха и стомахът ми гъргореше недоволно – директно се насочих към набелязаната цел, а разглеждането и впечатленията оставих за другия ден.
Къщата си беше все същата. Чистият, подреден двор, изпънатите като по конец домати в малката предна градинка, скоро боядисаната ограда и пътна врата, издаваха безспирната енергичност и трудолюбие на стопанина.
Хазяина ме позна веднага, щом отвори, белите му мустаци войнствено помръднаха и здраво ме сграбчи в костеливите си ръце, докато мигах като бухал от светналата право в лицето ми стоватова крушка над вратата:
- Жив да не бях! Как се излъга? – нещо блесна в очите му и той побърза да ме прегърне отново. – Вие сега там, от голямото добрутро, забравихте за нас простосмъртните… Ама, влизай де… Влизай… Що стоиш като изоглавен…
Зрението ми се пооправи и докато вървяхме към всекидневната, успях да го огледам по-добре. Посивял, отслабнал, сигурно гонеше осемдесетте, но набиваше крак като гвардейците пред президентството, а гърбът му беше по-изправен и от моя. Гласът му нещо се беше поизгубил, а и погледът му бе станал воднист, но когато видя „стъклените бележки”, сякаш се подмлади и така познатите ми командирски нотки зазвучаха отново:
- К’во се пулиш като гъсе у лампа? – и смехът беше абсолютно същият. – В банята, ходом марш! А аз ще понаредя едно-друго, дори моите глухи уши чуват как стържеш.
Чист и освежен, седнах на трапезата и без да се церемоня започнах да се храня, а той ме поглеждаше дяволито, сумтеше, правеше всякакви изразителни физиономии, по едно време не издържа и измъкна отнякъде първата ми книга, сложи върху нея две водни чаши, напълни ги догоре, изправи се и заговори, целият озарен от възторг:
- Ей, дете… Още тогава, като те видях с онази дочена манта и нещо в мен мръдна. Викам си – с тези ясни очи и това ботевско чело… Знам… Винаги съм знаял, че ще станеш голям човек. – гласът му нещо се изгуби, той помълча, понечи да каже още нещо, но само вдигна чашата и едва прошепна. – Наздраве! Наздраве!
Отпихме и докато хапех устни от вълнение и се чудех какво да му отговоря, той плахо попита:
- Ще дадеш ли… един автограф на най-големия си почитател?!?
- Хазяин… Сега вече ще се разцивря и не знам… Как изобщо може да ме питаш такова нещо…
- Ама аз… Още тогава те разбрах, че ще станеш голям човек…
По-късно, когато вече се бяхме успокоили, на пода цареше весел безпорядък от мезета в компанията на преполовената втора бутилка, масата бе отрупана с разтворени фотоалбуми и чернобели снимки, от които нахакано ме гледаше моята невинна, първична, предизвикваща целия свят младост, а той с умиление продължаваше да си спомня.
- Хубави временца бяха... Знаеш ли как ми беше хубаво, там, край вас… Хубаво… Виж какви хора станахте, нямате нужда вече от нас. - Реших да се възползвам от подадения пас и след поредната наздравица разказах накратко причината за неочакваното ми гостуване.
Помислих, че пак ще се разкисне и се подготвих за поредното душеизлияние, но изведнъж стана сериозен, очите му се избистриха, сякаш не беше близвал и капка. Той дълго гледа в една точка, мълча, ръцете му машинално слагаха и подреждаха чиниите и чашите по масата, накрая ме погледна тежко и рязко кимна:
- Това дето си го намислил – няма да стане!
Сякаш ме хвърли в леден кладенец, отпих доста голяма глътка и едва когато топлината се разля по цялото ми тяло, намерих сили да проговоря отново:
- Няма да ми помогнеш?!? Но… Аз…
- Аз… Ти… Това е положението, синко… Може много да разбираш от писане, но явно още не си научил да разбираш човека…
- Но ти не знаеш… Ние навремето как те слушахме. Как после по цяла година повтаряхме навсякъде твоите истории. Всички умираха да ги слушат. Защо да не искат и да ги прочетат? Или просто не искаш да ми помогнеш? – Гледах остарялото му лице и си мислех, как утре ще си хвана автобуса, ще се прибера обратно и повече никога няма да си тровя живота с литературни глупости.
- Ето виждаш ли, аз съм прав! Стоя пред теб, говоря ти, а ти не ме разбираш… А после – „писателите били инженери на човешката душа”… Кога съм казал, че няма помогна, а? Казах ли такова нещо?
- Но, нали…
- Виж сега, достатъчно пихме, пък и имам да обмисля още някои неща… Утре на трезво ще ти обясня цялата комбинация… Съгласен?
Явно разговорът беше приключил, взех си още една кисела краставичка и му пожелах лека нощ.
Станах късно и докато плисках многострадалната си главица със студена вода и се заричах, че повече няма да помириша алкохол, Хазяина влезе почти на бегом в стаята и почна да ми създава напрежение:
- По-бързо, обличай се…
- Какво става?
- Не ми се офлянквай, събирай си такъмите и да бягаме…
По-късно, припряно ми обясняваше, като правеше напразни опити да надвика разпадащия се двигател на античното жигули:
- Схващаш ли, можеше и да не се съгласи, но… Няма как да ми откаже. Абе, аз съм цар, номер едно… - самодоволна усмивка го озаряваше целия, но аз не можех изобщо да разбера за какво ми говори. – Не съм си осрал пътеките никъде, където съм минал…
- Добре де, кажи най-сетне, какво толкова стана?
- Виж сега, дете… Има тук един… Навремето почна работа като постови при мен. Аз тогава бях командир на отделение към турския участък и той почна работа като сержант, точно при мен. Чаткаш ли? Аз съм го учил на занаят него, при мен почна, после отиде да учи в Школата, ходи някъде по чужбината и чак като се върна, тогава стана голямата работа. Ама още ми се чува приказката…
Реших повече да не питам, а сърцето ми щеше да изхвръкне от вълнение и извиках на помощ цялото си хладнокръвие, за да скрия любопитството, което здраво ме захапа с крокодилските си зъби.
Вече влизахме в едно закътано заведение, а той продължаваше да ми дудне, че трябва бъда нащрек, че това е много опасен човек, нищо, че е пенсионер, че бивши ченгета няма, какво остава за бивши десари и т.н., докато не застанахме пред един нисък, жилав мъж, на около шестдесет години, който се надигна бавно, вяло ми стисна ръката, гледайки някъде навън и тихичко започна да разправя с простодушна измъчена усмивка:
- Не са хубави работите. Последно ми откриха нещо на сърцето. Вече няколко пъти ходя в Сливен да ми точат вода, и язвата не ме оставя на мира… Ех, старши, а пък помниш навремето какъв бях. Значи книжки пишем? – попита, без да се обръща към мен. – Лошо няма. Хората трябва са се образоват, да научават нови неща…
- Хората дето ги знаят нещата как са били, един по един си отиват. – Хазяина явно продължи започнат между тях разговор. – А лъжците са навсякъде и пишат, говорят по телевизии, по вестници. Какво остава – само хората, дето ги знаят нещата, трябва да ги разкажат! Да се научи истината веднъж завинаги!
- Абе то е така… Но има неща, дето няма как да се кажат. Старши, на теб ли точно да обяснявам. А пък и по-добре да си отидат с нас! Какво точно те интересува? – пак ме изненада с въпроса си той. – Има вече толкова книги – художествени и научни, филми гледахме, дела водиха… Аз ти викам, да ударим по едно за познанството и да си ходим… По-добре да не се ровим в тези неща…
- Не! – Хазяина така удари по-масата, че захарницата падна на земята и стана на парчета. – Ей, тропанчо, не можеш да ми откажеш! Мисля, че вече се разбрахме! Или си забравил вече някои работи!?
- Добре де, добре… - Новият ми познат вдигна помирително ръце, пак изобрази една усмивка на лицето си и за пръв път ме погледна. – Викни по един коняк и питай, пък ще видим…
След като току-що отвореният „Слънчев бряг” обиколи чашите, аз започнах да го питам кога е роден, какви са били родителите му, какво е завършил, от кога до кога е работил в МВР, а той отговаряше като примерен ученик, като от време на време хитричко поглеждаше към Хазяина, който царствено му кимаше и с напредване на времето и празните бутилки постепенно се унасяше, докато накрая клюмна и заспа на масата.
Напълно разбрах тактиката му и реших и аз да направя някой-друг номер:
- Добре де, имаш две висши образования, толкова години служба – накрая да се пенсионираш като майор. Толкова ли не можа да получиш поне още една звездичка? – явно и той беше доста дръпнал, защото този път го хванах неподготвен. Капилярите по лицето му станаха лилави, скулите му заиграха и за момент помислих, че му е прилошало, когато проговори задъхано, сякаш беше пробягал няколко километра:
- Други неща се гледат в живота, приятелче! Когато в началото на 1984 г. дойде време районното да минава по Държавна сигурност, от много места дочувах, че ще ме направят началник на управлението, но какво стана накрая? – той понечи да отпие, но после покри чашата с една салфетка и продължи. – Капитанчето, онова просто милиционерче, извади някакви връзки, някакъв чичо, дето бил активен борец и готово… Имаш ли си представа как се става офицер от Държавна? Какво проучване се прави? Нищо не разбираш! И когато имаш готов кадър, завършил Първи факултет…
- … „Държавна сигурност” при Висшата специална школа „Георги Димитров”! – довърших думите му аз.
- Точно така, и тогава ти тръгваш да проучваш едно милиционерче и да го правиш офицер от Държавна, че и цял началник на районно управление… И после чакаш от него да развива агентура, да разкрива терористи…
- Напълно съм наясно кой е вършил цялата работа. – вече бях напипал верния път и незабелязано включих диктофона. – Не напразно Хазяина казва, че ти си най-голямото ченге, което се е раждало някога.
- Мани ги тия приказки… Нали ме попита нещо? Ето – отговарям ти: В прав текст ми беше казано няколко пъти, че не може да ме повишат в по-високо звание от началника на районното. Разбираш ли? Няма значение какво си направил, какви медали и ордени имаш… Има значение само дали чичовците на оня нещастен капут ще могат да му докарат нов пагон. И така – той стана майор и аз станах, а после, когато нещата се разбутаха… Добре поне, че успях да се пенсионирам.
Поговорихме си още в този дух, но Майора също започна да сдава багажа, натоварих ги с Хазяина в колата и се понесохме по безлюдните нощни улици…
Станах по обед и след като повторих вчерашните освежителни процедури и произнесох няколко антиспиртни лозунги и обещания, реших да се разходя из парка за да получа мозъчно прояснение и евентуално творческо вдъхновение.
Когато се прибрах, от кухнята се носеше апетитната миризма на пилешка супа, а Хазяина си подсвиркваше доволно и се суетеше около наредената трапеза:
- Сядай де! Сега като хапнеш, като донеса студената биричка… Всички махмурлуци ще отидат по дяволите.
Пухтейки като парен влак, едвам се придвижвах, а той, свеж и лъчезарен, енергично търчеше с препасана готварска престилка и разпръскваше силни одеколонни пари.
- Снощи добре се разприказвахте? Старото си знае работата, нали? – най-после седна и започнахме да се храним. – Когато ми каза за какво си дошъл, няма да крия, че отначало ми се стори много примамливо, моят живот да бъде увековечен в някоя книга, но после като помислих… Чаткаш ли, тези моите неща, историите – те бяха интересни по онова време. В това им беше силата! Хората умираха за тях, а сега не струват нищо, но виж Майора знае точно каквото ти трябва. Нали сега това е модата – агенти, вербовки, терористи, Държавна сигурност, Възродителен процес… Такива неща може да ти разкаже, ако пожелае, дето и най-големият фантазьор не може да си представи.
- Дали ще го направи?
- Ще… Ще… Аз нали видях снощи как го подхвана, направо му разката фамилията… Ако беше се родил двадесетина години по-рано, задължително щяха да те направят чекист. Нямаше как да пропуснат такъв кадър. И така, горе-долу си го схванал вече, всеки път като го видя и все умира, но никога не отказва, ако го почерпят, и като се тръгне… Видя какво става. Има навика да се прави на простичък, но това е за пред хората! Имай предвид, че навремето той държеше целия тараф като по часовник. Всички турци му правеха метани, а май и до днес е така… След смяната на имената са му дали някакъв много секретен орден… Чаткаш ли.. Ако иска да си го види, трябва да ходи до София…
- Май съм чел нещо подобно…
- Чел, не чел… Това е положението… Ако щеш вярвай! - той махна с ръка, доволен от впечатлението, което ми направи. – Сам ще си правиш срещите с него и ще си вършиш работата. Стар съм вече за такива изпълнения…
Проведох няколко разговора с Майора, но всички мои опити да измъкна нещо за конкретни случаи от неговата работа в Държавна сигурност бяха безрезултатни. Вместо това той ми изнасяше безкрайни лекции за първите наченки на Възродителния процес през 1885 г.; разказваше ми за християнизирането на Родопите по време на Балканската война; за културно-просветните дружби „Родина” и за специалното изменение на „Закона за лицата” през 1942, спомагащо за промяната на имената; за улесненията на турския етнос при влизане във висшите учебни заведения; за създаването на турска преса; за държавната политика след Априлския пленум; за изселванията през 1964 година; за многобройните опити на турското разузнаване в създаване на етническо напрежение в България: в град Мадан през 1970 г., в Пазарджишко и Благоевградско през 1972 г., за обявената турска република в село Корница през 1973 г.; за „Асоциация за култура и солидарност с родопските и дунавските турци”, учредена в Турция през 1970 г…
Търпението ми почти се беше изчерпало, но някакво предчувствие все не ми даваше мира и, обикаляйки ежедневно из сенчестите тайнства на летния Балкан, аз се зареждах с търпение и сила, за да издържа поредната порция скучна, историческа информация.
Наближаваше полунощ, бях се излегнал удобно, наслаждавах се на тишината и си дращех разни хрумки, когато Майора ми се обади:
- Добър вечер! Искам утре в 7.00 часа да си на линия!
- Къде?
- На нашето място…
Когато влязох в малкото кафене, където по това време се събираха само микробусаджиите, той вече ме чакаше, седнал на любимата си ъглова маса, и четеше вестник. Балканът даряваше утрото с приятна прохлада, но ми се стори, че Майора е прекалил малко с якето от кремав микрофибър, а когато видях и дипломатическото куфарче сложено на пода до десния му крак, определено си помислих, че заминава някъде и просто е искал да се сбогуваме.
Мислех да го подкача с някоя от обичайните шеги, но когато го погледнах, изтръпнах. Пред мен стоеше коренно различен, уморен от живота човек – целият му студен, „професорски” вид беше изчезнал, а в очите му се бяха напластили тонове душевна чернилка. Дори и движенията му бяха някак без желание, сякаш се носеше по течението, без да се интересува от нищо.
- Реших! Стига вече игра на шикалки! – той сложи куфарчето на коленете си и извади от него кафява тетрадка и безформена зелена торбичка с огромен катинар на края. – Кажи ми, ама честно, как се чувстваше, когато ти четях тези неща? - Той разтвори тетрадката, обърна я към мен и аз видях в нея акуратно подредени и номерирани, изписани с красив почерк, лекциите, с които толкова дълго ме бе измъчвал.
- Ами, как… Тъпо! Как да се чувствам? Губене на време. Трябваше още отначало да ми кажеш, че няма да стане нищо, и да си ходим! – припомних му първите думи.
- Тъпо, значи… А питаш ли ме…, аз…, какво ми беше, когато имах толкова много неща да правя, а трябваше да стоя чинно по стотици такива занятия и инструктажи. А? Както и да е… Виж сега, ще ти помогна. Ще ти разкажа едно-друго, пък ти си знаеш как да го напишеш. – И до днес не знам как не станах и не започнах да играя индиански танци от радост. Тъкмо се чудех какво да отговоря, когато ме заби окончателно. – Не само ще ти разкажа, но направо ще ти дам нещо. – Той набра шифъра на брезентовата чанта и извади от нея много свързани със спирала листи. – Това са някои от работните ми бележки за разработките през 1982 – 1990 година. – докато оглеждаше зад гърба ми новодошлите клиенти, мернах през разкопчания цип кобур и пистолетна дръжка. – Тук е всичко! Псевдоними, имена, дати, позивни… Каквото ти душа поиска! – нещастният човечец пред мен беше отстъпил място на нещо хищно, със стъклени змийски очи и отчетливо разтварящи се ноздри. – Докато не издадеш книгата, ще ги четеш само вкъщи, под юргана, при спуснати пердета и угасена лампа. Ако някой разбере, че ги имаш – пиши се бегал! – веселието ми започна да се изпарява, започнах да се оглеждам подозрително, а той явно забеляза притеснението ми и добави:
- Добре, тогава ще направим така – първо ще ти разкажа и покажа едно-друго и тогава сам за себе си ще прецениш дали имаш дупе да се набуташ в игрите на порасналите.
В какво се забърках! Бях се нагледал на шпионски филми, а прочетените книги нямаха чет и когато той ми каза да го изчакам на една пейка, въображението ми се развихри с такава сила, че сигурно бих сложил КГБ, ЦРУ и дори самия Джеймс Бонд в малкия си джоб.
Край на фантасмагориите ми сложи Майора, който се появи на другия край на площада и ме повика, а след това отидохме до намиращата се наблизо полиция:
- Сградата си е почти същата, само дето пристроиха дежурната с клуба отгоре и преместиха главния вход. Ето там, онзи прозорец беше на моята канцелария. Ти нали знаеш там за Първо и Второ главно, за Шесто управление? До началото на 1984 година аз отговарях за всичко в района. Разбираш ли, бях и разузнаване, и контраразузнаване, и още хиляда неща ми висяха на врата. Когато горе са измислили преименуването – както вече ти казах, цялото управление мина по Държавна сигурност – онова недоносче – Началника, заедно с личния му шофьор и чистачката, а на мен ми дадоха още двама души. Добре, че се имах с доста хора и можах навреме поне от малко да си оправя нещата. Щото, нали се сещаш, идват някакви такива увеличения на щата, а защо? – отначало никой нищо не знае, само недомлъвки, „оня казал”, „тоя чул”. Знаеш как стават работите. А шефът правеше само мръсотии…
- Какви?
- Абе, какви… Примерно, тръгва да прави насрещна проверка на агентурата. Вече като офицер от службите имаше достъп до всичките дела и също като слон в стъкларски магазин…, ама няма за какво да се хване, аз всичко съм си оплел… Като вземеш там дядовци, баби, майки, бащи, деца, внуци – дето се казва, и кътните им зъби знаех. После над хиляда човека се бяха кръстили на мен…
- А как ги вербуваше?
- Абе, имаше и такива работи, няма как… Но повечето идваха на крака.
- Е, сега нали казват, че са ги манипулирали, че много насилствено са ставали доносници.
- Могат да казват каквото си искат. Ти слушай мен – най-много идваха за пари – на всеки му кихах солидна месечна сума. А пък ако беше перспективен агент, имаше и още куп привилегии – като почнеш от висше образование за децата, че до купуване на жилища, помощ в кариерата… Какво ли не е било… Но да не се отклоняваме от темата… Мина преименуването – сега как го проведохме, какво ни струваше – и това не ни е в темата. Мина и замина. Те самите турци свършиха повечето работа.
Горе-долу работата в отдела вървеше така: Ние с единия колега, между другото доста свястно момче, държахме турците и работата по терора, а третият го играеше нещо като режимен офицер…
- Сега да не кажеш, че сте имали и затвор?
- Не, но имахме едно предприятие за осветителни тела, виждал си останките в началото на града, то беше така проектирано, че по време на война в него да се произвеждат оръжейни части. Заводът имаше и няколко цеха, които се намираха в различни наши села и трябваше да се грижим и за тяхната сигурност. А пък това човече… Беше завършил за начална учителка, после работил из партийния комитет и ми го тръснаха и той коскоджа ми ти офицерин, сещаш се, ама трябваше да върши нещо. Разкарваше се напред-назад с тайнствена физиономия, правеше проучвания на кандидатите за работа в завода, бъркаше под полите на по-засуканите моми, бях му възложил секретното деловодство и контрола на пишещите машини.
- ?!?
- Всяка пишеща машина в общината се водеше на отчет при нас. Без значение дали е на кмета, началника на горското, партийния секретар или читалището. Притежавахме текст, написан от всяка една и при нужда можеше да извършваме експертиза. Както с пръстовите отпечатъци. Ако знаеш колко пъти сме сверявали различни противодържавни позиви, анонимки, самиздатски разкази и стихове, дори понякога правехме услуга на някой началник, за да разбере кой е пуснал донос против него. Периодично събирахме образци, актуализирахме си информацията и така… Ежедневна, къртовска работа…
Както и да е. Вече беше минала година и нещо от галимацията с турците, работата се беше поуспокоила и един ден в нашата стая влезе Началника, дръпна пердетата, извади един „стършел”…
- „Стършел”?!?
- Има такова устройство дето неутрализира подслушвателна техника… Абе, същински Щирлиц… И започна да ги говори едни… А ние го гледаме като паднал от небето. Та значи, има в нашия град една буля… Тя е три години по-голяма от мен… Абе, може да си я срещал в парка, постоянно се разхожда като ударен самолет.
- С оранжевите очила?!?
- Същата. Такива преди ги наричаха „истерички”, сега – нимфоманки… абе, най-проста стерва. Кой ли не мина през нея навремето. Имаше такъв лаф, че неизбежните неща са три: смъртта, комсомола и нейното легло. И, разбираш ли, тази мома намерила там някакъв драговник, ходили там, квото ходили и една вечер тя набарала под възглавницата един пистолет и международен паспорт с много печати. И оня и „признал”, че работи за френското разузнаване.
Втасахме я! Разбираш ли, още ни държеше влага от всичката простотия, дето ни мина през главите, и сега такова нещо. На мен цялата история ми се видя доста ментелива, но Началника каза, че сведенията са железни, указанията са дошли директно от „най-горе”, вече е образувано дело за оперативна разработка и цялата операция ще я правят софиянци, които ще бъдат командировани под прикритие, а ние сме длъжни да оказваме всякакво съдействие.
Побира ли ти го акълът? Да идват някакви си там хорица в моята губерния, да си развяват байрака… Почнах да въртя телефоните, обаче отвсякъде едно и също: Налягай си парцалите и пълна секретност! От една страна, го знам Началника, че е пълен мизерник и това са номера, само и само да бъда изолиран, а и така си бях нагласил работите, че ако имаше подобно нещо – трябваше пръв да науча аз… Ама можеше да бъде и иначе… Там по тапицираните кабинети не стояха прости хора. За да повярват – значи, че има основателна причина… Най-много ме притесняваше обаче това, че когато се водеха следствията на много от терористичните актове, винаги имаше по някаква зацепка към нашия край. Там гара Пловдив, после гарата в Буново и „Епруветката” в Сливен, след това атентата срещу Оскар Бентън…
- Оскар Бентън? Певецът? – помислих, че нещо се е объркал.
- Да, мистър „Бу-бу-бу”, това не го ли знаеш? В края на юни 1985-та той изнася концерт в Кърджали, там на някаква спортна площадка, и в хралупата на едно дърво над сцената, слагат взрив в една консервена кутия, но за щастие се разминава без жертви. После, пак в Кърджали, правят опит да отвлекат един автобус с деца, които участват в „Асамблея Знаме на мира”… И във всичките тези случаи, все се намираха някакви косвени улики, които сочеха към нас и които, въпреки всички проверки, се оказваха безпредметни. Ами ако… Представяш ли си, ако наистина е имало такъв вражески разузнавач и ако той си действа необезпокоявано и до днес? По правило фаловете стават точно така, от някаква дреболия, и се разплита цялата мрежа. И изведнъж, когато аз трябва да се впрегна в пълна мощност – те ме избутват встрани. Ами ако ме подозират в двойна игра? Иначе защо шефът ще носи стършела в моя кабинет? Работата може да се обърне и така, и иначе…
Реших да изчакам да видя какво ще стане, без да предприемам никакви действия и междувременно продължавах да се занимавам с ежедневните глупости.
- Така като кажеш – „Глупости”. Как може работата в Държавна да наричаш глупости!
- Не глупости, ами… не знам какво… Гледай сега: когато Наум Шаламанов избяга в Турция – така натегнаха гайките, като стой та гледай. И представи си сега, как заместник-директорът на дървената фабрика, който отговаря за международните връзки на завода, трябва да отиде в Италия на някакъв симпозиум. Дотук добре, но при нас се получава сигнал, че той всъщност се готви да отнесе важни документи и остане там завинаги. Знаеш ли какво значи „Невъзвращенец” или „Изменник на родината”?! Не мога да ти го опиша – уведомяване на централното ръководство, подслушване на домашния и служебния телефон, командировка по родните му места, събиране на информация от хора, с които е бил в детската градина…
- И какво стана?
- Стана…. Оказа се, че между другото се гласял да пътува заедно с новата си любовничка, а жена му разбрала и го натопила… Такива ти ми работи…
Или пък, друг случай – един от партийния комитет блъска осемдесетгодишна жена. Ходили там гавазите, цяла нощ яли-пили и като съмнало, се сетил, че е на работа – тръгнал и на един завой забърсал бабичката. Начупи й краката, едвам я спасиха, ама остана на легло до края. Както и да е, разбира се, щом е намесен някой партиец и веднага ние трябва да вземем отношение. И пак ходù, правù справки, че технически преглед на автомобила, не знам какво си, следствието се контролира директно от Окръга, докато накрая ми го иззеха, щото не съм бил достатъчно активен. Разбираш ли, аз да ходя да се правя на катаджия…
- И?
- Ами подочух, че накрая изкарали бабата пияна… Ама аз сега ти ги разказвам тези неща накратко, но иначе това са седмици гонене на Михаля… По едно време ме бяха натоварили персонално да отговарям за синчето на кмета. Едно такова хулиганче, дето на малкия ден по три пъти правеше за бой. Не ми се говори, колко простотия ми мина през главата, а хората през това време ловят шпиони! Тези, софиянците дошли, единият като журналист, уж пишел някакъв очерк, другият като ревизор, а третият започнал работа като автомобилен състезател към Текстилния завод.
- ?!?
- Ами, така беше навремето, назначаваха ги из предприятията, там като някакви си, купуваха им коли, осигуряваха им каквото трябва, а те ходеха на състезания.
Връзка държаха с шефа и се обръщаха към районното само за техническа помощ. И тоя, обектът, пак се появил, спял там при оная бардакиня, после се разхождал, парички харчел… А те по всички правила на играта го водят на къс повод: проследяване, секретни постове, това-онова, докато един ден той се отбил в пощата, помотал се из телефонните кабини, а вечерта с един сак излязъл на края на града и докато онези се натуткат – спрял един голям камион, нашият човек се качил и изчезнал. В тъмното нито видели марката, нито номера… Представяш ли си какво настана… И тогава началникът се принуди да свика оперативка и нямаше как да ме отбягват вече – бяха се оцапали до плешките. Седят момците, мигат на парцали: „Ама к’во сега да правим, к’во ще става”… Оклюмали се като хапани петли и си правят свободни съчинения. А аз седя и най-нахално оборвам всичките им „гениални” идеи. В края на краищата ме послушаха и решиха да чакат, докато се появи отново и тогава да се действа по предварително разработен план.
Мина доста време, може би няколко месеца, а него никакъв го нямаше. Ако не друго, поне се наситих на намеци по мой адрес, които варираха от „скорошно пенсиониране”, до „специални мерки”, каквото и да значеше това. Напълно разбираха, че така или иначе ще се издънят, и вече си бяха осигурили изкупителната жертва…
Разходката ни беше отвела до градската болница, седяхме с майора на една пейка, наблюдавахме гонещите се около каменната чешмичка деца и той, примижал от слънцето, продължаваше своя разказ:
- Пак беше такова горещо лято, когато турският консул от Бургас ходил до Шумен и на връщане решил да мине през нашия район. Ех, само от такива изпълнения с чужди посланици и журналисти могат да излязат няколко книги, но да не се отклонявам. Вдигнаха ни по тревога, аз като старши на цялата дандания стоя в районното и координирам, една група отива до северната граница на районното управление и трябва да поеме дипломатическата кола, вторите чакат до града, секретни постове има на всички възможни разклонения, трета група стои на края, откъдето трябва да го поемат колегите от съседната община. И всичко това, като имаш предвид, че външното проследяване от Второ главно го пасе постоянно. Върви си консулът (не знам защо го наричаха „Козела”), дойде до града, референтът му закупи цигари, шоколади, някакви такива работи и потеглиха отново, плътно след тях се движи първата група, периодично ме информират за положението, а аз седя в задушната дежурна и се глася да обядвам след 30-40 минути, когато вече трябва да са извън нашия обсег. И изведнъж станцията се побърка, настана някаква суматоха, тежко дишане, викове…
- ?!
- Колата на консула набила спирачки, той излязъл от нея и се шмугнал в крайпътните храсти. Естествено, всички го задминали и докато спрат, да се организират, да проверят, той се качил отново и потеглил с мръсна газ. Косата ми се изправи… Ти представяш ли си, ако е влязъл в контакт с някого? Става за секунди – ще хвърли или закачи някоя кибритена кутийка и отиде се не видя… Както и да е, „предали го” на комшиите без повече произшествия и по-късно вече си ближехме раните в дежурната, а аз съчинявах рапорта и си мислех, че за днес получих достатъчно адреналин, когато началникът влезе, целият омачкан, прашасал, като едвам си поемаше дъх. Преди няколко дни беше излязъл в отпуск и затова аз командвах парада, но като го видях в такова състояние, веднага ми стана ясно, че тежкият ден не е приключил, а тепърва започва.
- Да не е преследвал „Козела”?
- Ти се майтапиш, ама аз и сега като си спомня за това и ме свива корема. Разбираш ли, три дни назад се появил „французина”, и нашият хубостник, заедно със софиянчетата, решили да направят дълбоко потапяне, да го вкарат в пръстен и този път окончателно да му разкажат играта. Ама пак го изтървали… Представяш ли си? Направо ми падна пердето и тъкмо се канех да го направя на пет стотинки, когато нещо в гърдите ми сякаш каза „Дум” и следващото, което помня беше балатумената кушетка в Бърза помощ. – Майора посочи с ръка дясната част на бялата сграда, където бяха спрели две линейки. – Дежурен лекар беше един мой съученик, който ме зарадва, че ще трябва да вляза във Вътрешно отделение поне за седмица. Само това ми липсваше! Навън стават такива неща, а аз да търкам болничните легла: издебнах когато отидоха на адрес, лекичко се измъкнах и тъкмо се гласях да забия нейде из уличките, когато Шпионина се появи пред мен. Ела, ела да ти покажа…
Майора ме поведе покрай болницата и стигнахме до едно тясно дървено мостче, което се губеше из гъста зеленина:
- Ето, оттук излезе… Направи ми впечатление, че се движи много бавно, а знаех, че е много жизнен, енергичен човек. Изобщо целият му външен вид показваше, че е ходил много, а като прибавиш, че оттук има една пътека, която отива почти до мястото, където турският консул е слязъл от колата…
- Обади ли се в районното?
- Какво районно бе, човек? – той се обърна и посочи сградата вляво. - нали виждаш онези стълби – тогава там беше родилното – качих се, свалих си колана, изчаках го да мине край мен и му се метнах… Айде да ударим по един коняк.
Докато вървяхме, се изкушавах да го засипя с въпроси, но знаех, че е безсмислено, и чак когато бяхме обърнали първите чаши, той започна отново:
- Пословиците са много хубаво нещо! Знаеш ли я тази: „Напънала се планината и родила мишка!”… Сега няма да ме прекъсваш. Дотътрихме го до районното, столичаните веднага му се нахвърлиха като лешояди – съблякоха го чисто гол, един по един му провериха зъбите, пребъркаха му задника… Пълна програма. Шефа стои отстрани зелено-жълт, ни ума, ни дума… Видиш ли, те хората толкова време хвърлили, а накрая лаврите ще ги обера аз. Въртят телефони до окръга, до София, чува се през слушалките как разни генерали цвилят от радост – картинка!
В залисията аз примъкнах арестанта в моята канцелария, сложих един протокол на пишещата машина и започнах да го разпитвам.
- Сигурно затова са ти дали специалния орден – не се сдържах и му намигнах.
- Казах ти да не ме прекъсваш! Ти разбираш ли, че всъщност не е замесено никакво разузнаване! И няма никакъв шпионин!
- ?!
- Нашият човек се оказа „Тексимаджия” от Ямбол. Имал си там жена, две дечица, но много си падал по тънката част и завъдил тук-там по някоя капия. И когато си идвал от пътуване, лъжел жена си за срока на почивката, за да може да ги обикаля.
- Това обяснява международния паспорт, ама… оръжието?
- Пищовът се оказа детски, с лентови капси… Купил го преди време от Германия… Ама на вид същински като истински…
- А камионът, дето го качил?
- Негов колега. Предварително се уговорили…
- А все пак, откъде се е получил сигналът?
- В дъното на цялата история се оказа моят шеф. Имаше тук една фризьорка, с която са учили заедно в гимназията, и когато той отишъл да се подстригва при нея, тя му разказала тази фантасмагория, която естествено чула от самата участничка в нея. След което Капитанчето се грабва и директно при генерала в окръжното, а оттам колелото се завърта…
- И как завърши всичко?
- Как да завърши? Софийската бригада си тръгна, делото потъна нейде, ама много надълбоко, шефа го направиха майор, повишиха и мен, за да ми затворят устата и така...
След като Майора приключи, поръчах още една бутилка и за кратко се отдадохме на празнословие, но на мен все не ми даваше мира този орден. Изчаках, докато почне да преплита език, и реших пак да го закача по болното място:
- Така и не разбрах защо те махнаха?
- Не са ме махнали! Сам го направих!
- Е как…
- Така… Като се разбутаха нещата – решиха да ни разпръснат по други управления. Един го пратиха в Карнобат, Началника отиде в Бургас, а на мен ми предложиха да стана дежурен офицер в Сливен, но аз отказах. Нямаше начин да облека униформа на стари години, а пък вече имах нужния стаж. После вече дойде демокрацията и почнах за кратко в една частна фирма, но… как виждаш ченге да работи за частници. Те там правят гешефти, крадат…
- Все повтаряш за това разбутване… Какво точно стана…
- Абе, стана… Поредните интриги. Дядото – бащата на жена ми, по време на изселването си продаде москвича на един турчин… Разбираш ли, за една петнадесетгодишна ръждясала морга ме прекараха през стъргалото, ама и аз не им останах длъжен. А после така се разсмърдя…
- И се отнесоха така с теб – орденоносеца?
- Абе, кой ти гледа ордени и награди… Макар че ако не бях аз – щеше да има най-малко сто вдовици, ако не и повече… Ти нещо пак започна да ме изпитваш…
Без повече приказки Майора си тръгна, а аз още дълго време разсъждавах върху смисъла на живота и се чудех, дали мекият конячен вкус ще пребори внезапно разлялата се в мен горчилка…
Измина повече от година. Житейските дела ме завъртяха в своя безумен танц и някак все се случваше нещо, което проваляше литературните ми планове. Иначе всичко бях премислил, даже виждах съвсем точно как ще започна: Влизам, превъртам два пъти ключа, спускам щорите, от специално купената каса изваждам подвързаните работни бележки на Майора, разтварям лаптопа…
Но сега няма да стане. Днес ходих на зъбар и цяла вечер невидимата топчица арсен изгаряше долната ми челюст.
Може би утре…
КРАЙ
Източник/ци: