Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Когато Влахия беше част от България
Къде е минавала северната граница на средновековна България през XII- XIV в.
Фрагмент от карта на Джакопо Касталдо от 1584 г. с надпис „България“ на левия бряг на Дунав.
Власите са православни, говорят български, отчасти имат българско самосъзнание
В памет на проф. Тодор Балкански (1944-2020)
„България е голяма империя... Императорите на същата тази империя се наричат Шишмани... По средата на тази империя тече река Дунав...“
(Из „Описание на Източна Европа“ от 1310-1311 г., съчинение на анонимен френски автор)
Проучването на българското езиково и културно-историческо наследство в днешна Румъния е сред водещите теми в многообразното творчество на проф. Тодор Балкански, напуснал ни на 27 ноември м. г. Известният езиковед публикува серия трудове, които запълват сериозни празноти в знанията за българското, а и за румънското минало. Изключително важни са неговите приноси за някои старинни групи българско население, на които ще се спрем друг път в нашата поредица. Нека припомним най-важното за позициите на Второто българско царство на север от Дунав, което е слабо познато на широката публика.
Още от времето на кан Аспарух българската държава контролира значителна територия, чиято граница на северозапад при кан Крум достига до р. Тиса. Византийското владичество (1018 - 1186 г.) се отразява негативно върху българските позиции на север. Трансилвания (Седмоградско) попада под унгарска власт, а на изток се заселват номадите печенези, изместени през XII в. от куманите. В онази епоха земите между Дунав и Карпатите са „ничии“, покрити с огромни гори, но населението им, макар и немногочислено, си остава българско. През XII-XIII в. започва колонизацията на средновековните власи от планината към равнината.
Възобновената през 1186 г. от царете Петър и Асен българска държава възвръща тази изконна земя, още повече че власите са православни, говорят български, поне отчасти имат българско самосъзнание. В кореспонденцията си с папа Инокентий III цар Калоян (1197-1207) се подписва като „цар на България и Влахия“, отблъсквайки унгарските претенции към тези земи. През 1232 г. унгарците окупират Олтения (Мала Влахия), но Иван Асен II скоро си връща контрола над карпатските проходи. В тях през 1241 г. българи и власи се сражават с татарите (монголите). От средата на XIII в. нататък обаче унгарското кралство добива надмощие, въпреки опитите за контраофанзива при Константин Тих Асен (1257-1277).
В началото на XIV в. видинските владетели използват кризата в Унгария, за да върнат част от Влахия под българска власт. В едно френско анонимното описание от 1311 г. се казва: „България е голяма империя /.../ А столицата на тази империя е Видин /.../ Императорите на същата тази империя се наричат Шишмани /.../ По средата на тази империя тече река Дунав...“ Съюзник на Шишман и неговия наследник Михаил (бъдещият цар Михаил III Шишман Асен, управлявал в Търново от 1323 до 1330 г.) е воеводата Иванко I Басараб. Този местен княз от българо-кумански произход е приеман за създател на държавата Влахия. Иванко предоставя военна помощ на царете Михаил Шишман и Иван Александър. Една грамота на воеводата Радул I (1371, повторно: 1377-1383 г.), за която разказахме в „Труд“ от 24 януари 2020 г., показва, че и в края на XIV в. митническият контрол в Карпатите е в ръцете на търновските царе. Както изглежда, собствен влашки митнически закон е издаден едва при воеводата Мирчо Стари, т. е. след унищожаването на Търновското царство. Ако това евентуално е станало преди 1395 г., въпросът е бил уреден между влашкия велик воевода и търновския цар - съюзници в борбата срещу османската експанзия. Читателите на „Труд“ получиха интересна информация за българската характеристика на княжество Влахия, вкл. при знаменития Влад Цепеш Дракула, от серия статии на проф. Николай Овчаров през 2020 г. Българското влияние във Влахия е обект на изследване и от страна на младия наш учен д-р Тервел Попов.
Българската власт и влияние във Влахия със сигурност са се опирали и на военни гарнизони в някои укрепени центрове. Местните българи, власи и кумани са притежавали статут на граничарско население - доказателство са понятията „граничери“, „граница“, „край“ и други директни български заемки в грамотите на влашките владетели.
Да се опитаме да покажем накратко кои са били най-северните опорни точки на тази власт, проследени от изток на запад. Ще започнем със старата българска крепост от IХ в. Слон („заслон“) в днешния окръг Прахова, контролираща пътищата на север към Трансилвания и Молдова. Топонимията от български произход е изобилна: Предел, Сланик, Горнец, и др. Не говорим за значимото присъствие на българска лексика в румънския език, а за конкретни езикови следи, останали от векове. Следващият проход, свързващ Влахия, вкл. Букурещ и Плоещ, с Брашов по долината на р. Прахова, отново е с името Предял (вариант на „предел“, „граница“), както се казва и разположеният там известен румънски зимен курорт. Освен името „Предял“, срещаме онези на планинския хребет Гърбова („гърбица“), на р. Прахова, селищата Бряза (Бреза), По/л/яна, Ливада, и др. Долината на р. Дъмбовица (Дъбовица, в старобългарски изговор) е стратегическото трасе от Сибиу и Брашов през резиденциите на влашките воеводи Къмпулунг (Дълго поле, както е наричан най-често в документите), Куртя де Арджеш и Търговище. Трябва ли да доказваме, че последното име е типично българско? Там е известният замъкът Бран (днес обект на румънския и международния туризъм), отново с българско име. На този път е особено важния граничен и митнически пункт Рукър/Рукер, който в редица документи е наричан „Турч“ - поунгарчен вариант на българското „търг“. Да не пропускаме и характерните имена Стража, Ръшнов, Пределуц (буквално „малкият предел“), Зърнещ, Пещера, По(л)яна, Драгославеле... Не по-малко интригуващо е името на планинския масив Пятра Краюлуй („Камъните на Края“), днес национален парк. През ХIII-ХIV в., както е ставало в подобни случаи в онази епоха, районът е наричан Края (Краището). По тези места отново срещаме кумански топоними: Талаба, Токсабещ, Каракал, Бериндей и др.
Един от най-важните пътни коридори започва от вливането на р. Олт в Дунава срещу Никопол, по долината на реката до големия проход Турну Рошу в Карпатите. Олт разделя Влахия на областите Олтения (Мала Влахия) на запад и Мунтения на изток. Северният „фортпост“ на този коридор е Рибник (дн. Ръмнику Вълчя), чиято роля е отразена в грамота на Мирчо Стари (1386-1418). Там е и „земята Ловище“ - термин, познат от грамотите на българските царе. В този район е регистрирано и селище с характерното име Градище. При Иван Асен II по тези места са заселени кумани като гранично население, което личи от изобилната топонимия: Команка, Коман, Токсабен, Теслуй, Кюгуй, Команул, Команещ, Буздук, Берчелуй, Кумански брод и др., вкл. обширния Телеорман (днес име на окръг, „Луда гора“, аналогично на Делиорман). Според документ, издаден от унгарския крал Бела IV през 1247 г., по горното течение на Олт са били владенията на влашкия воевода Сенеслав, един от доскорошните васали на Иван Асен II.
Сред първостепенните региони е долината на р. Жиу с център Крайова. Името на града се свързва с титлата „крал“ (Кралево във влашките грамоти), като отражение на унгарската власт през втората половина на XIII в. Прави впечатление обаче, че „Крайова“ се свързва безпроблемно отново с „край“/„граница“... В най-западната част на Влахия в поречието на Дунав при пролома Железни врата са крепостите Градец (дн. Турну Северин), Хърсово (Оршова) и Гурен (дн. Гура валии, окръг Мехединц). Последната е идентична с руините на Трикуле („Трите кули“) при днешното с. Свиница. Интересно е да се знае, че неговите жители са със старинен български произход, на което пръв обърна внимание именно проф. Тодор Балкански.
Както научаваме от един итинерарий (пътеводител с маршрут до Йерусалим и Божигроб), създаден в Брюге/Брюж в дн. Белгия в края на XIV в., след като премине през Унгария западният поклонник влиза в пределите на Българското царство! Това става при „... Хелмщад (Херманщад/Сибиу) и Рукър...“, а Влахия „де юре“ е в неговите граници. Историческият спомен за средновековна България отвъд Дунав е намерил отражение и в някои стари карти. В онази на Джакопо Касталдо от 1584 г. виждаме надпис „България“ на левия бряг на Дунав. При картата на Йохан Хоман от 1697 г. част от Влахия е в пределите на Никополския санджак на Османската империя - земите на някогашното Търновско царство.
КАК ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА УПРАВЛЯВА НАШИЯ СВЯТ
Източник/ци: Когато Влахия беше част от България - Труд
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!