Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Абсолютното безсилие пред всемогъщия режим
Асен Игнатов
Комунистическата реалност събужда у всеки наблюдател и най-вече у нейните жертви ужасяващото чувство за един демоничен дяволски свят. Демоничното може да бъде разпознато в основните структури на комунистическия строй. Те са създадени така, че за индивида да не остане никакъв изход. Човек придобива впечатлението, че в него всичко е предвидено. Всички възможни хитрости са предвидени и всички възможни противомерки — взети.
За да се види, че това не е хипербола, ще се опитаме да покажем нагледно колко сложна и непроницаема е репресивната мрежа, в която се оплита гражданинът на комунистическата държава, който е решил да оказва съпротива.
Комунистическият режим лишава гражданина на страната от някои най-елементарни условия за политическа съпротива. Важно средство на нелегалната борба е смяната на жилището. За разлика от фашистките и десни диктатури обаче гражданинът на социалистическите страни е задължен да съобщава местожителството си в момента не само в хотелите, но и на милицията, когато се намира при приятели и роднини, в случай че престои повече от 24 часа при приятели и познати и повече от 72 часа — при близки роднини. (В началото на 70-те срокът за регистрация бе удължен до една седмица.) Нарушенията на тези предписания също са предвидени. За да бъдат те предотвратени, режимът държи отговорни други граждани — самия домакин или „домоуправителя", в случай че въпросното лице не съобщи местопребиваването си. Поради страха от репресии и другите биват принудени да стават съучастници и помощници на властта. По този начин пред възможността за развиване на подривна дейност биват поставени ограничения, каквито нито една дясна диктатура не познава.
Непокорният гражданин би могъл да потърси убежище в чужбини За да бъде осуетено това, пътуванията също са подложени на ограничения, каквито други строеве не познават. Дори когато гражданинът притежава редовен паспорт за чужбина, един рядък случай, особено при истински или предполагаеми опозиционери, той не би могъл с този паспорт да пътува по свое желание в чужбина, а трябва за всяко пътуване да иска ново разрешение — продължителността на процедурата предоставя на държавна сигурност достатъчно време, за да разкрие неговите евентуални наказуеми действия. Но дори и след като е получил разрешение, той може да отпътува едва когато оа му предоставили „изходна виза". Тази по-кратка процедура дава на органите възможността, още веднъж да осуетят пътуването, ако между временно са се появили съмнителни моменти около този гражданин. „Изходната виза" обаче е валидна само за няколко дни и в случай, че кандидатът за пътуване не замине в рамките на този срок, трябва отново да подава заявление за виза. По този начин шансовете му за бягство биват отново намалени.
Дори когато гражданинът притежава паспорт, този паспорт на се намира у него, а в съответното паспортно бюро на милицията. С това евентуалният опит на опозиционера да фалшифицира изходната виза, което само по себе си би било много трудно, бива допълнително осуетен. Следователно за разлика от поданиците на други деспотии, бунтовникът от социалистическия свят почти не би могъл да пътува с фалшив паспорт.
Срещу опитите за нелегално бягство без документи се вземат общоизвестните мерки - телена ограда край границата, заповед за стрелба, граничари, въоръжени с тежки
автомати, педантични проверки на чуждестранни транспортни камиони, както и на леки коли — собственост на граждани от самата страна, при което багажникът бива претърсван със специални вили.
Това не е всичко. Дори само за да влезе в граничната зона (на разстояние от около 60 км от границата), на гражданина е необходимо разрешение от милицията — без такова разрешение той не може да си купи билет за никой град, намиращ се в близост до границата. По този начин държавна сигурност знае предварително имената и крайната цел на пътуването на лицата, които евентуално възнамеряват да бягат и следователно отново има преднина а борбата с недоволните граждани.
Там, където ме съществува свободна преса, опозицията използва нелегални форми на печатна дейност. Такива възможности в социалистическите страни обаче са сведени до минимум. Отделни лица естествено не могат да купят печатарска машина. Позиви също така не могат да бъдат размножавани с копирни апарати, тъй като и подобна техника не може да бъде намерена в търговската мрежа.
Рядко отделният гражданин има възможността да се снабди и с пишеща машина. Продажбата на пишещи машини наистина е свободна, но милицията притежава предварително отпечатъци от шрифта на машините заедно с техния номер. След всяка продажба държавният магазин е длъжен да предаде копие от сметката, където е написано името на клиента, на милицията. Следователно в издирването на авторите на нелегални политически издания режимът се намира в по-изгодна позиция, тъй като веднага се очертава кръгът на заподозрените.
Индивидът в социалистическия свят е подложен не само на един непознат преди политико-административно-полицейски натиск, но и на икономически натиск, който не се среща при никоя друга диктатура .В Испания гражданинът, уволнен от държавна служба заради политическа дейност, можеше да намери място в частния сектор, или да упражнява свободна професия. Това обаче е невъзможно в комунистическите страни, където работодателят винаги е един и същ — държавата. Личното досие следва наказаното лице като сянка и в случаи, че то загуби мястото си поради опозиционна дейност, дълго време не може да си намери друго. По този начин непокорните граждани винаги са застрашени от глад.
Мощна поддръжка на всяка политическа и интелектуална опозиция са парите. С пари може да се постигне много, с пари могат да се неутрализират корумпирани държавни служители, с пари могат да се обезпечат необходимите скъпоструващи мерки, например за едно нелегално бягство, могат да се набавят такива съоръжения и средства, които позволяват органите бъдат надхитрени. С пари може по-лесно да се получи фалшив чуждестранен паспорт. Обаче комунистическият строй лишава гражданина именно от пари. Той просто няма достатъчно пари, тъй като не може да върши самостоятелна доходоносна работа. (Относително повече пари имат само верните на режима лица.) Следователно богатият испански гражданин би могъл да използва парите си срещу една дясна диктатура. Но комунистическият поданик не може да направи това.
Интелектуалната и художествена сфера е също тъй структурирана, че да ограничава простора на действие на независимия човек до степен, непозната никъде преди. Комунистическата цензура притежава черти, които съществено я отличават от фашистката и дясна цензура. Докато цензурата на другата диктатура забранява само онова, което се намира в пълен конфликт с режима и неговата идеология, то комунистическата цензура забранява онова, което просто се отличава от утвърдените норми.
Фашистката цензура не забранява появата на трудове, които дават израз на един различен от фашисткия начин на мислене, когато тези трудове ме съдържат нападки срещу фашизма. Напротив; комунистическата цензура отхвърля всичко, което не е идентично с марксизма-ленинизма. Един Николай Хартман можеше да публикува и да преподава при Хитлер, при комунизма обаче това е изключено. Във франкистка Испания беше възможно да се купят книгите на Маркузе и дори на Маркс и Ленин, В Русия или в ГДР обаче е невъзможно да се намерят в книжарниците текстове на Раймон Арон или Попър.Не само антикомунистическите, а дори просто некомунистическите мнения са забранени в комунистическия свят. Произведенията на Бултман или Музил не съдържат политически нападки срещу комунизма. Те обаче не са комунистически и още дълго време преводите а тези автори ще бъдат или невъзможни или ще представляват големи изключения, които преди това ще бъдат сто пъти обсъждани и съгласувани, а след това окачествени като голяма грешка.
Това своеобразие на комунистическата цензура можем да наречем негативна гаранция. Контролът става по-строг и по-лесен, когато стремежът вече не е насочен към това, да се открият нападки против режима, а се търсят само нюанси и разлики. Своята кулминационна точка тази техника достигна по времето на Сталин, когато дори обикновени стилистични отклонения бяха заличавани безмилостно в полза на твърдо установените шаблони. Ако например един публицист завършеше своята хвалебствена статия с думите: „Великият Сталин е най-талантливият и най-верен син на нашата епоха", то редакторът веднага щеше да зачеркне тази формула, тъй като разрешеният шаблон бе друг, а именно: „Сталин е най-верният син на трудещия се народ, най-добрият ученик и съратник на великия Ленин, гениалният продължител на неговото дело". Класическият сталинистки редактор изпитваше ирационален страх пред всяка промяна в клишетата, дори ако тези промени бяха не по-малко верни на линията, просто защото те бяха промени. С други думи: докато при всички останали режими това, което не е забранено, в разрешено, при комунизма всичко, което не е разрешено и поточно, не е наредено, е забранено.
От това обаче следва, че критично настроеният интелектуалец е лишен от едно друго класическо средство за борба — в случая езоповският език. Пароксизмът на тоталното подозрение затруднява изключително неговата дейност, в случай че той иска да изрази неконвенционалните си мисли в една прикрита форма. Ако реши да направи това, той трябва да преодолее толкова много бариери и отговори на толкова много въпроси от рода на: „Какво всъщност има предвид", „Какво искате да кажете с това?", „Какво означава това" , без по този начин да привлече бдителността на цензорите, че опитът му или се проваля, или бива до такава степен закодиран, че никой не е в състояние да разшифрова истинското му намерение.
Възможностите на непокорния гражданин да поддържа връзки с другите също са безкрайно ограничени. Той знае със сигурност, че телефонните му разговори се подслушват, че писмата му се отварят, че срещите му се регистрират, че децата му неволно или в резултат на идеологическа манипулация могат да го предадат.
Да повторим: всяка от описаните репресивни мерки на комунистическата власт (забрани, шикани, нареждания) взета сама за себе си, е позната на Запад. Когато обаче те бъдат разгледани в съвкупност, като едно цяло, може да се добие една,по-близка представа за пълната безпомощност на отделния гражданин в комунистическия свят, за конкретните очертанията чудовището, което го държи в своята мъртва хватка, за атмосферата, покриваща се почти буквално с описаното от Кафка и Оруел.
Във всички области на обществения и частен живот индивидът чувства своето абсолютно безсилие пред всемогъщия режим. Животът в комунистическия свят предизвиква в крайна сметка впечатлението за един непрекъснат кошмар. Индивидът е така безсилен, както често в кошмарите, когато човек иска да се отскубне от опасността, ала се чувства парализиран и не е в състояние да направи и най-малкото движение. По този начин комунистическата държава изглежда наистина като някакъв Левиатан, като демон. Има нещо дяволско в това всесилие на държавата и в тази немощ на индивида.
Откъс от книгата на проф. Игнатов "Психология на комунизма".
Асен Игнатов, български философ и политолог, е роден на 09.04.1935 г. в гр. Шумен. Учи философия в СУ "Св. Кл. Охридски" и от средата на 60-те г. на XX в. е асистент по Формална логика в СУ "Св. Кл. Охридски". В края на 1968 г. публикува книгата си с есета "Тъга и порив на епохата", която предизвиква обществен скандал, а авторът е изключен от БКП и преместен в Института по философия към БАН, като му е забранено да публикува. По време на научна конференция в Белгия иска политическо убежище и работи като научен сътрудник в Католическия университет в Лувен, Белгия, след което се установява в Германия, където защитава докторат по философия. По-късно е редактор в българския отдел на Дойче Веле и научен сътрудник във Федералния институт за източноевропейски и международни изследвания. Публикува изследванията си "Апории на марксическото учение за идеологията" (1984) и "Психология на комунизма" (1985, на български 1991), които го сдобиват с изключителна популярност. От 1988 г. Асен Игнатов работи във Федералния институт за източноевропейски изследвания в Кьолн и чете лекции като частен доцент в католическия университет "Академия Густав Зиберт" в провинция Баден-Вюртемберг. През 1997 г. става почетен доктор на Софийския университет, през 2000 г. е удостоен с орден "Стара планина". Автор е на над 150 публикации, 9 книги - основната част на немски език. Умира през 2003 г. в Германия.
Блогът Истинската публицистика - http://publicistika.blogspot.com/
КАК ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА УПРАВЛЯВА НАШИЯ СВЯТ
Източник/ци: svobodata.com
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!