Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Защо не съм социалист*

pro-anti.net

Васил СТАНИЛОВ

Гледам корицата на  книжката с алтернативно заглавие и се дивя. Хубав глагол. Славянски. Чехите от него са извели понятието „дивадло”, което значи театър. А „дивак” значи зрител. На български значи друго.

Чудя се какво значи този тюрлюгювеч от физиономии на корицата, които нямат нищо общо една с друга. Нещо повече, някои от тях предизвикват крещящия въпрос защо са в този пъзел! Какво  търсят там Баба Тонка, Райна Княгиня, Христо Ботев? Да включиш Баба Тонка да марширува в партийна  манифестация, знаейки, или още по-лошо - не знаейки, че нейната внучка и дъщеря на Никола Обретенов – Тонка Просеничкова, заедно със съпруга й Нико Просеничков са отвлечени  през 1944 г. от дома им и убити от привърженици на социалистическата идея, е кощунство. След като синът на Райна Княгиня  полковник Дипчев е убит от хора, членове на същата тази социалистическа партия, приобщаването й с пропагандна цел е повече от престъпление. Това е демонстрация на нахална  глупост.

 Как е възможно войводата Гоце Делчев да стои до Георги Димитров, продал Македония на Тито. Не е ли подигравка с паметта на Атанас Москов, лежал в комунистически концлагер заради идеите си? Срамота е да се споменава името на Никола Живков, брат на Вела Живкова-Благоева, който е автор на „Шуми Марица”, обявена от комунистите за фашистки химн! Липсват Пол Пот, Мао Цзе Дун, Хо Ши Мин, Ким Ир Сен!

В обясненията кой кой е се казва, че Никола Габровски е жертва на „белия терор” през 1925 година, но се премълчава за „червения терор”, който е възхваляван чрез филми като „Черните ангели” с участието на Стефан Данаилов, по-известен като Ламбо. А защо ги няма най-важните последователи на Прокрустовата идея за равенството между хората - Лев Главинчев, Бачи Зеев, Тодор Живков, Дзерджински, Берия, Ленин, Сталин?

У нас, вкъщи, идеята за равенството между хората не се отричаше, напротив. Майка ми ме е приспивала с песничка, в която имаше куплет:  

                                                Хората са равни -

                                                 всякога помни!

                                                 Трябва те да имат

                                                 еднакви правдини.

Кога точно у нас победи идеята хората да бъдат уеднаквявани с всички средства, познати на касапската техника, трябва да си призная,  не можах да забележа. Бяха годините, когато за мен парцалената топка и прашката имаха решаващо значение. Но първите информации относно личностите, които я олицетворяваха, получих в движение. Например за Сталин узнах от леля ми Евдокия. Нейната дъщеря, моята братовчедка, кръстена на баба ми Плумка, си беше остригала косата ала Зоя Космодемянская и беше сложила на етажерката гипсово бюстче на Сталин. Един ден влязох у тях и чух страхотен плач. Братовчедка ми ревеше неистово пред  статуетката. Очите на вожда и

учителя на цялото прогресивно човечество бяха избодени с химически молив. Химикалките още не бяха изобретени. Леля ми не само че не се трогваше от плачовете на дъщеря си, но ядно повтаряше едно и също: ”Тоя Сталин, тоя Сталин, дето изпи кръвта на  толкова милиони.”  Може да се каже, че аз  „с тоя Сталин” се бях запознал от статуетката, защото вестници на тази възраст не четях. Казаното за избитите милиони осъзнах много години по-късно и чак тогава се запитах как така леля ми Евдокия, която беше с третокласно образование и не беше слушала радио никога,  е знаела повече от Петко Симеонов по този въпрос.

Постепенно социалистическите идеи и практики се превръщаха за мен във всекидневие.

В гимназията, трябва да си сложа ръка на сърцето, учителите не проявяваха голямо старание да ни внушават идеята за равенството, а напротив разграничаваха ни по успех и по други техни критерии, които в никакъв случай не бяха идеологически. Любимата ми учителка Кожухарова  преподаваше история. Тя ни учеше чрез подтекстове и смешни задачки. Например караше ни да извадим бял лист, да го намажем с лепило и да го залепим примерно върху образа на Тито или на Трайчо Костов. Ние четяхме инкриминираните текстове много внимателно и след това изпълнявахме поръчаното под ироничния поглед на „другарката” Кожухарова.

И още един спомен от гимназията. Под строй ни заведоха в една кръчма на брега над варненското пристанище и от Градския комитет на СНМ ( Тогава още не бяхме удостоени с гордото звание „Димитровски”) ни обясниха, че трябва да изключим от редовете си Евгени Паспалеев. Той беше син на арестуван  за шпионаж и след това зверски убит в едно от мазетата на РО /Разузнавателен отдел/, който се намираше на ул.”Оборище”. Тогава ние не знаехме нищо повече от това, че нашият съученик е най-добрият по математика и е син на писателя капитан първи ранг Валентин Паспалеев. Целият клас “нагло” отказа да гласува изключването на Евгени. Бяха зададени логични въпроси с какво е виновен той за греховете на баща си. Изключиха го от СНМ по решение на Градския комитет на съюза. А ние получихме поредния урок по справедливост, уравниловка и така нататък.

Бях подал документи за българска филология, но семейният съвет реши да отида в Морското училище, чийто възпитаник беше баща ми. Почти бях приет, но не по мое желание ме пратиха във военното преводаческо училище. Завърших военното училище през септември, а през март следващата година умря Сталин. Трябваше да стоим на почетна стража до бюста му. Една вечер се паднах с Иван Данаилов, брат на кадровика на МНО майор Данаилов. Посреднощ беше и можехме да си говорим. Спомних си за гипсовата статуетка от детството и съвсем по детски – въпреки че преди два месеца бях навършил 20 години - запитах: ”Иване, нали сме атеисти уж. Какво правим при този гипсов идол?”

След няколко седмици бях уволнен. Под предлог че баща ми е в затвора. А той беше в затвора от една година, осъден на 7 години, след искана смъртна присъда за саботаж.

В университета ме приеха, след като реабилитираха баща ми. На едно събрание за Сталин, или за нещо такова, цялата аудитория стана на крака и пляскайки с ръце зарева: ”Сталин! Сталин! Сталин”. Естествено, че и аз станах, но сещайки се за леля ми Евдокия, не плясках в такт. Това беше моят протест. И той беше забелязан от преподавателката ни по руски. Тя се доближи до мен и дискретно запита:”Тавариш Станилов, пачему не рукаплескаете в такт?”

Този случай ме върна десетина години назад, когато от Царево за делегат на някаква конференция е бил изпратен бай Янко. Той беше участвал в така наречената Отечествена война и беше останал без ръка. Имаше изкуствена става с ръкавица. На конференцията при появяването на Червенков всички стават прави и правят същото като за Сталин. Бай Янко стои мирно и не участва в овациите на вожда. До него се приближава човек и строго пита: “Другарю, вие защо не ръкоплескате?!” Бай Янко му показва изкуствената си ръка и човекът се оттегля с разбиране.

Написах „Царево” за градчето, което всъщност по това време се казваше „Мичурин”...

Царево го прeименуваха на Мичурин „по предложение на гражданството”. Всъщност идеята е била на дописника на „Работническо дело” Никола Берберов. Той прегърнал идеята в Царево да се садят портокали. И започнали да отчуждават лозята от северния склон на планината Папия. Извикали и бай Кирию /според царевския диалект/  и му съобщили, че му отнемат лозето. Как са го убеждавали  не знам, но когато излязъл на улицата, той тъжно казал на другите, които си чакали реда:”Щом е за поколението!”

Поколението така и не яде портокали от лозето на бай Кирию, но и лозето му не го върнаха. Дори му взеха кръчмата.

Преди това дойдоха партизаните начело с Илия Бояджиев. Сложиха един стол пред хотела на Райко Русев и Бояджиев произнесе пламенна реч. Щом слезе от стола, той се насочи към баща ми, с когото бяхме сред малобройната публика, стисна му ръката (значи са се познавали), щипна ме по бузата и каза: ”Е, какво, ядем ли хора!?”

Май, че е имал основание да ми  зададе такъв въпрос. Защото другарите му го ликвидираха след няколко години.

Настъпи бурно социалистическо развитие на градчето. Едно от първите неща след победата беше да се издигне паметник на Съветската армия. Местни ентусиасти се сетиха, че не много преди 9-ти септември 1944 г. край брега е намерен труп на войник в униформа на червеноармеец. Разтършували се в документацията на общината и открили, че името му е Селевиз Селевизов. Чудесно. Правят паметника с благодарствен надпис и кръщават една от най-близките улици на негово име. Ентусиазирана учителка по история накарала децата от кръжока по история да напишат писма до Москва с искане за  биографичните данни на героя. От там се получило смразяващ отговор, че този Селевиз всъщност бил германски шпионин и веднага да му заличат името. Мичуринци се видели в чудо. Като се махне името, какво ще остане?! Отново се обърнали за съвет към великата социалистическа страна. От там им отговорили просто: ”Ще сложите друго име.” „Да, ама на нашия бряг е намерен само един ваш войник!?”. „Ние ще ви изпратим друго име”. И им изпращат. Улицата сега се нарича „Салах Салахович”. Горе-долу същото. И преклонението пред него е на същото равнище, както навсякъде другаде. Като например в Бургас. Там построиха паметник на съветските воини, загинали за освобождението на града. Така пише на паметника на площада, на който казват „Тройката”. И наистина има загинали. Но не в бой, а след като са разбили склада за денатуриран спирт и пили от него.

Във Варна има загинал един воин. Разстрелян от съветския комендант, защото пиян застанал на прозореца на театъра и от там стрелял по митинга на площада. Човекът не го направил нарочно. Просто искал да убие пет-шест гълъба, накацали на един перваз пред позореца, за да ги опекат с таваришите и да си хапнат. Но не уцелил гълъбите, а хората на площада. Загинали доста, и то не от куршумите, а от навалицата при бягството.

Така или иначе, Варна си има паметник на донеслите социализма Червени ескадрони. Имаше и паметник на Сталин на входа на Морската градина. Нещо повече - градът беше преименуван на „Сталин”. И аз съм завършил Сталинска мъжка гимназия.

По това време един човек продаваше захаросана мента. Отрязваше по парче според желанието на клиента. И викаше на висок глас: ”Варненска мента!”. Кодоши го питаха:”Защо „Варненска”, нали градът се казва Сталин?”. Той им отговаряше: ”Ако ви стиска, викайте вие.”

На когото  му стискаше, отиваше на “курорт” на “Слънчев бряг”, както се случи със Сашо Сладура.

Такива като него бяха сложили бомбе и шалче на фигурата на Сталин на входа на Борисовата градина. Мисля, че милицията ги откри. Но не ми се мисли какво се е случило с тях.

Авторът на книжката, син на социалистически деец, чийто образ навярно от скромност не е включил в пъзела, се опитва да се съсъстезава със Сашо Сладура и на един от празниците им на Бузлуджа разказал следния виц: „Времето на действието е в историческата нощ на 24 срещу 25 октомври 1917 година (стар стил). В будоара на княгиня Трубецкая (внучка на известния декабрист) влиза изплашената слугиня и съобщава, че на улицата стават страшни неща – революция. Княгинята пита:

           - Кой стреля този път?    

           - Ой, княгиньо, този път е много страшно! Искат в Русия да няма богати.

           И точно тогава княгиня Трубецкая произнася знаменитата фраза:

           - Странно, моят дядо с неговите съратници са били разстреляни по времето на въстанието на Сенатския площад, но той тогава е искал в Русия да няма бедни.”

В този виц се крие цялата политическа платформа на сегашните български социалисти. Те искат у нас  пак да има богати и правят каквото трябва богатите да са те - управляващите, властниците, наследниците на предишните номенклатурчици.

Авторчето на брошурката продължава с вицовете. Поставил е заглавие на един от разделите „С интернационала света ще обновим”. Това е текст от химна, наричан „Комунистически интернационал”.

Да си припомним друг руски виц.

“Имало един , който можел с пръдня да свири Химна на Негово величество императора. Викали го на вечери, смеели се, черпели го и той си живеел щастливо. Но дошла революцията, разстреляли императора и повели на разстрел и „музиканта”. Намесил се Луначарски: „Чакайте, това е човек на изкуството. Защо да го погубваме! Нека се опитаме да го превъзпитаме!” Извикали го и го попитали може ли по същия начин да изпълнява „Интернационала”. Човекът казал, че ще опита. Минал един месец и ето че отново го повели на разстрел. Командирът на екзекуционния взвод, като го видял, го съжалил: ”Тавариш, как може така! Толкова съм те харесвал като изпълнител. Не можа ли да го научиш този пусти „Интернационал”!?” Човекът със сълзи на очи казал: ”Научих го. Но като стигна до „Света ще обновим” се насирам.”

Това е положението, Серьожа.

По-нататък признанията продължават. В партията имало бурни дебати дали да бъде „социалистическа” или „социалдемократическа”. И избрали първото.Та нали цялата история на българската комунистическа партия е история на кървави битки със социалдемокрацията. Като кръвта са я лели избиваните и пребиваните в концлагерите социалдемократи. Пък и думичката „демокрация” хич не е по вкуса на отлежалите и патинирани български болшевици.

Друго заглавие гласи:”Що е солидарност и има ли почва у нас?”. Ами „Солидарност” е името на полския профсъюз, който свали от власт комунистите в тази страна. А у нас само споменаването на тази думичка водеше до сериозни последствия, започващи от уволнение.

Като отминава мимоходом, най-кървавия атентат за началото на ХХ век в църквата „Света Неделя”, авторчето пише:”Така че въпросът кой е отприщил гражданската война, е, меко казано, спорен.” А ако ще се говори с твърди факти, какво накара комунистите-социалисти, след като вземат властта, 45 години да водят гражданска война с гражданите на България? И веднага след това пита:”Терористи ли са партизаните?” А какви са? Хора, които с оръжие в ръка са искали да сменят държавния строй. Държавата е трябвало да ги посреща с хляб и сол ли? Днес дори хвърлянето на снежна топка срещу полицай се смята за престъпление.

Не е възможно да се преразкажат всички вицове в тази хумористична брошура, но само още нещо:

„Честно казано – пише Сергей Станишев – легендата с куфарчетата донякъде ме обижда и лично. Би трябвало като дете на верни другари и аз да съм получил такова куфарче, да не говорим за родителите ми. Разбира се, че в тези и подобни твърдения, когато се говори за БСП, няма и грам истина.”

И само двайсетина реда по-долу:

„Дали вярвам, че е имало куфарчета? Е, добре, нека приключим с този въпрос – да, мисля, че е имало. По-вероятно не чрез куфарчета, а чрез раздаване на позиции и връзки за бизнес, протекции, технологии, техники, информация и прочие”

Мисля, че тези няколко реда са достатъчни да се самосезира главният прокурор на Републиката.

Но и друго – тези, които са писали книжката на министър-председателя, явно не са съгласували вижданията си, а пък той не ги е прочел в окончателния вариант. Несъгласувани са и опитите за разграничаване от комунистическото минало. Да празнуваш на Бузлуджа и да използваш хронологията на тази организация, обявена от Народното събрание за престъпна, опровергава твърденията, че днешните социалисти у нас нямат нищо общо с предишните комунисти.

Самото основаване на партията на връх Бузлуджа е доказателство, че нейните водачи от самото начало са били и си остават двулични Януси и Янковци, използващи един от най-светите върхове на нашата история, за да маскират своята Сергейщина и Станишевщина.

Една от последните главички е озаглавена „Иде ли?”

Става дума иде ли  социализмът. След като използва заглавието на разказа на Иван Вазов, ще отговоря с цитат от същия разказ: ”А снежната виелица страшно вееше. Сякаш че тя отговаряше на децата. Тя идеше от запад, откъде бойното поле, дето в лозята при Пирот сега засипваше гроба на Стояна.”

Гробът на идеите, които проповядват българските социалисти, отдавна е засипан от сибирската виелица, която дойде от изток.  Социализмът не само че не иде, а отдавна си отиде от душите на хората, видели неговото приложение у нас.


* В брошурата, за която става дума, е обяснено, че “Идеята за оформлението е вдъхновена от книгата “Защо сме либерали?” на популярния американски публицист Ерик Алтерман”. Моето заглавие е вдъхновено от заглавието на Карел Чапек “Защо не съм комунист”.

КАК ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА УПРАВЛЯВА НАШИЯ СВЯТ

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!