Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Обикновен комунизъм
kalin-manolov.blog.co.ukТова е предговорът към книгата "Истинският Че Гевара", който обяснява защо Фонтова я е написал. Със сигурност звучи познато.
„Тези кубинци изглежда не са мигнали, откакто грабнаха парите и заминаха за Флорида” – пише Майкъл Мур в книгата си „Намали това!”
Някои кубинци със сигурност „грабнаха парите”, но не тези, които заминаха за Флорида. Майкъл Мур щеше да научи повече, ако бе видял сцените на летище Rancho Boyeros в Хавана през 1961 г., когато хиляди кубинци „заминаха за Флорида” и „парите бяха грабнати”.
Осемгодишната ми сестра Патриция, петгодишният ми брат Рики и авторът на тази книга, тогава на седем години, гледаха как сърдитата милиционерка дърпа обиците от ушите на майка ми. „Това принадлежи на революцията!” – отсече жената. „ Това също!” – и протегна ръка към малкото разпятие на Патриция. Естер, майка ми, с изненада примига, намръщи се, но замълча, защото от една година уреждаше документите ни, за да заминем на свобода, и не искаше да провали всичко.
Милиони кубинци считат, че да напуснат родината си без никакви пари, само с дрехите на гърба им, с несигурно бъдеще в чужда страна, и преди, и сега се равнява на шестица от тотото. Майка ми, университетски преподавател, понесе героично дребната кражба. Баща ми, по професия архитект, който беше до нея и току-що бе изпразнил джобовете си заради друг милиционер, придоби мрачен вид. Познавахме добре това изражение при Умберто-старши - предвещаваше непосредствено изригване. Внезапно мъже в униформа го заобиколиха. „Сеньор, идвате с нас!”
„Къде?” – извика майка ми.
„Ти! Затваряй си устата!” – тросна се милиционерката.
Умберто беше отведен.
„Тогава и ние оставаме!” – каза майка ми и се опита да тръгне след него. „Ако той не замине, и ние няма да заминем!” – изплака тя.
Баща ми спря, обърна се, а мъжете го държаха за ръцете:
„Вие ще заминете, каквото и да се случи с мен. Не искам децата ми да живеят в комунистическа страна!” Само след няколко седмици Кастро призна, че е марксист-ленинец. При думата „комунистическа” милиционерите около баща ми трепнаха и го задърпаха навън.
„Няма да заминем!” – извика отново майка ми.
„Ще заминете!” – изкрещя в отговор Умберто-старши през рамо и изчезна във вратата. Тя се затръшна и майка ми избухна в сълзи. Вдигна ръце, за да избърше лицето си, но бързо ги свали, защото ужасените й деца увиснаха на тях. Бързо се овладя.
„Татко ще се върне след минута” – усмихна се тя през сълзи. „Забравил да подпише някакви документи”.
След два часа всички се наредиха на опашка пред самолета за Маями, но баща ми не се появи. Лицето на майка ми се сгърчи от болка – трябваше да вземе решение. В онази година кубинските затвори бяха претъпкани, взводовете за разстрел работеха на три смени. Но съпругът й беше категоричен.
„Да вървим!” – каза тя. „Хайде, деца, време е за самолета. Татко ще дойде при нас по-късно...”. Майка ми изхлипа и раменете й затрепериха. Пребледнелите от ужас деца отново я хванаха за ръцете и се отправиха към голямата птица, Lockheed Constellation1.
Вътре, в големия излитащ самолет, сред рева на двигателите, забравих за миг баща си.
Volveremos!2– извика един човек пред мен. Другите подеха същия призив. Известното обещание на Дъглас Макартър „Ще се върна!” беше повторено от кубинците, но в множествено число. Южна Флорида беше пълна с имигрантски полувоенни групи, и никой не мислеше, че в разгара на Студената война Америка ще позволи съществуването на съветски сателит на 90 мили от границата. Човекът, извикал първи, беше сигурен, че скоро ще се върне с карабина в ръка.
Но в големия самолет имаше повече жени и деца, чиито въздишки, хълцания и ридания заглушиха виковете и двигателите.
Кацнахме в Маями и някак намерихме пътя до малкия апартамент на братовчед ми. Роднините ни бяха напуснали Куба преди няколко месеца. От претъпканата с хора малка кухня майка ми обади по телефона на баба, която беше в Куба и веднага я запита за баща ми. Последва пауза, майка ми се напрегна, после изпусна слушалката и се свлече на пода .
Изплашените деца се спуснаха към нея.
„Какво става?” – изпищя Патриция. Майка ни остана неподвижна. Една от лелите я взе в ръцете си, друга пое слушалката и сред хаоса в кухнята с мъка се опита да чуе отсрещната страна. Леля Нена кимна, притисна телефона до главата си и извика:
„О, не, не, не!”
Майка ми беше припаднала. Леля Нена почти припадна, когато чу същото – баща ми беше затворен в килия на EI G-2 в Хавана, централата на военната полиция. Затворниците бяха отвеждани за „разпит” там. После повечето ги изпращаха в La Cabana, затворът-крепост, център на „революционното правосъдие”. Много обаче не издържаха на „разпитите”. Проектът „Кубински архиви” документира стотици смъртни случаи в килиите на G-2. Днешната левица определя авторите на този процес като „отряди на смъртта” навсякъде в Латинска Америка, само не и в Куба.
След минути майка ми се свести, но не мога да кажа, че се съживи. Без пари и приятели в странна, чужда държава, с три деца, на които трябваше да даде образование, да храни и облича, Естер Мария Фонтова Пелаез се считаше за вдовица.
След няколко месеца се преместихме в Ню Орлийнс, където също имахме роднини. Там разполагахме с малко повече място – в апартамента живееха само три семейства, имигранти от Куба.
В това малко жилище телефонът един ден иззвъня. Писъкът на майка ми накара и тримата - Патриция, Рики и аз, да се втурнем в кухнята. Но това беше вик на радост. На телефона беше татко, обаждаше се от Маями! Беше успял да се измъкне.
До днес помня този писък, както и радостният й вик на другия ден, когато баща ми се появи на входа на самолета на международното летище на Ню Орлийнс. Никога няма да забравя майка ми, побягнала по пистата, баща ми, втурнал се към нея, и прегръдката им.
Днес баща ми лови риба и ходи на екскурзии с децата и внуците си през почивните дни. Нашата история имаше щастлив край. Но хиляди и хиляди кубински семейства не бяха толкова щастливи. Едно от тях е семейството на братовчед ми Педро.
В същата онази 1961 г., Педро беше крехък, тих юноша, който преподаваше вероучение в църквата на квартал La Vibora в Хавана. Винаги се прибираше в къщи за обяд и вечеря. Една вечер не се прибра и майка му се разтревожи. След няколко безрезултатни телефонни разговора безпокойството й се превърна в паника. Тогава в цяла Куба много хора изчезваха безследно. Тя се обади на местния свещеник и той се присъедини към издирването. Отец Веласкес бе стар приятел на Педро, в чиято енория моят братовчед преподаваше вероучение. Отецът веднага разбра, че случаят е сериозен, защото безпричинното отсъствие не бе типично за братовчед ми.
Свещеникът се обади в Бърза помощ. Казаха му, че тялото на висок, строен младеж, отговарящ на описанието за Педро, е било докарано същата вечер. Отецът се втурна към болницата и най-тежките му опасения се потвърдиха. Веднага се обади с лошата вест на леля ми. Все още чувам пълните с ужас викове на роднините ми. Само майката на Педро остана безмълвна, безпаметна при новината за смъртта на сина й.
Беше вдовица, затова брат й отиде да вземе тялото.
„Починал е от сърдечен удар” – казали му милиционерите-убийци, обучени от героя на тази книга. Чичо ми успял да се овладее, не отговорил. Тялото на Педро било покрито с подутини и ужасни разкъсвания. Може би технически милиционерите били прави. Сърцето на братовчед ми не издържало, което е нормално при разпитите в кубинската милиция. Педро, който бе запален католически активист, не се колебаеше да говори срещу режима в уроците по вероучение. Контрареволюционните му изказвания скоро станаха известни на властите и те отговориха по обичайния начин.
До смъртта си през 1993 г. леля ми не се възстанови. Веднъж на студентска манифестация в Ню Йорк тази свята жена, католически социален работник в Куба, беше заклеймена като gusana3 от студентите, повтарящи папагалски речника на комунистите.
Ако някой американец от кубински произход ви се стори твърде разпален, повече от обикновеното, дори малко луд, трябва да знаете, че има причина за това. На практика всеки ден, когато включим телевизора или излезем на улицата, ние се сблъскваме с образа на човека, обучил тайната полиция да убива близките ни – хиляди мъже, жени и деца. Този човек уби със собствените си ръце много от нашите роднини. И ние го гледаме, честван навсякъде, като символ на хуманността, прогреса и съчувствието.
Този човек, този убиец се казва Ернесто „Че” Гевара.
Превод: Огнян Дъскарев
Издателска къща МаК,София,2007
КАК ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА УПРАВЛЯВА НАШИЯ СВЯТ
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!