Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Социалистическа България – този страшен туристически рай
През дългите години, в които ГДР бе държава, затворена за пътувания към далечни и южни страни, източногерманците имаха един-единствен достъпен копнеж за лятно отпускарско туристическо щастие. Това бе «братска» България с нейните високопланински курорти, синьо море и златни плажове.
По днес трудно обясними причини България се ползваше по онова време сред жителите на ГДР и с още една, не по-малко притегателна за мнозина, слава. Широко бе разпространен слухът, че българските граници към Турция, Гърция и Югославия се пазят небрежно, и че през тях може да се премине към свободата едва ли не като на разходка.
Живеейки в Източна Германия, не веднъж лично ми се е случвало да обяснявам на местни приятели, колко дълбоко се лъжат. Да им описвам многокилометровите гранични зони, няколкото реда телени мрежи, пуснатите между тях обучени кучета, вълчите ями, дресираното и подозрително към всеки непознат местно население, озлобените граничари. Дано с разказите си да съм успял да предотвратя някое лекомислено решение със злощастен край.
За много от главно младите туристи от тогавашната ГДР обаче, екскурзията до България и неподготвеният опит за бягство от социалистическия рай е завършвал с трагични, а както сега се научава, и с фатални последици.
От няколко години германският политолог и публицист проф. Стефан Апелиус проучва архивите на Външното министерство и на Службата за наследството на Щази в Берлин, търси и разговаря с близки на изчезнали или обявени за загинали при неизяснени обстоятелства в България през 60-те и 70-те години източногерманци. Той посещава и страната, където въпреки незаинтересоваността и дори съпротивата на властите, успява да издири свидетели и да получи ценни показания, които разкриват една от най-непознатите и особено трагични страници на Студената война. Става дума за планомерното и организирано избиване от български граничари на източногермански граждани при опит за бягство през границата. Нещо повече, както споделя проф. Апелиус, все по-убедителни са сведенията за случаи на екзекутиране на вече заловени от граничарите «нарушители».
Резулатите от своите разследвания германският учен ще публикува в готвена за печат книга, но дори и сега, особено след последната му публикация в Spiegel Online той е затрупан от нови писма и обаждания на близки, които попълват картотеката му с все нови и нови имена. Всекидневно нараства и интересът на обществеността и медиите в Германия, за които до сега тази тема бе почти непозната.
Стефан Апелиус приема, че е имало поне 2000 случая на опити за бягство на източногерманци от България за периода 1960 – 1989 г. Чрез своите проучвания той е доказал за сега 17 случая на извършени убийства от български граничари. За да продължи изследванията си на него му е нужен достъп до архивите на българското МВР, който до сега му е отказван. Нещо повече, както казва ученият, министърът на вътрешните работи Румен Петков, както и предшественикът му прави всичко възможно за да осуети установяването на истината.
А тя, съдейки по това, което казва Стефан Апелиус, е достатъчно шокираща. В новата си публикация в Spiegel той припомня забравено разследване на в-к «Анти» още от 1993 г. Оказва се, че посолството на ГДР в София е заплащало на граничарите премия от по 2000 лв. за всеки убит беглец. Стрелецът е получавал и по няколко дни извънредна домашна отпуска като награда. Необяснимо е, казва проф. Апелиус, че софийското представителство на Федералната република въобще не е реагирало още тогава на публикацията на «Анти».
За сега няма доказателства на съществуващите слухове, че от посолството на ГДР е било отправено искане към българските гранични власти, заловените източногерманци да бъдат екзекутирани на място. Потвърдени са обаче поне два случая на формена екзекуция на заловени от граничарите бегълци – в единият случай младеж и девойка, стоящи един до друг са нашарени с автоматни редове от близко разстояние. Другият случай който разказва проф. Апелиус, е за вероятно последния убит при бягство от социалистическа страна – през лятото на 1989 г. Немски тийнейджър е принуден да коленичи и е убит с изстрел в тила близо до Петрич. Въпреки, че убиецът, бивш граничар е известен и поименно, до сега той не е понесъл своето наказание. Документите за случая се намират в Службата за архивите на Щази. По думите на учения, колегите там му оказват фантастично съдействие и той е убеден, че с тяхна помощ предстои изясняването на много от въпросителните около съдбата на жертвите.
Архивите показват например, че до средата на седемдесетте години убитите много рядко са погребвани в гробища. Това потвърждава сведенията, които и аз съм получавал още преди години от желаещи анонимност свидетели, че често пъти източногерманците са погребвани направо в кльона или на граничната бразда. Проф. Апелиус е посетил и заснел някои предполагаеми места на погребения на самата граница. Разказвано му е от български изследовател, който от години неофициално проучва темата, че заровените набързо тела на убитите са изравяни от диви животни, а костите им разнасяни по баирите.
Току що в берлинския архив е намерена сключената през 1975 г. секретна спогодба между посолството на ГДР и главния прокурор в София, съгласно която телата на убитите на границата източногермански «закононарушители» следва да се погребват в «обществени гробища на НРБ». Очевидно преди тази дата с телата се е постъпвало по друг начин…
Десетилетия по-късно въпросът, на кое място са намерили последен покой техните деца продължава да мъчи престарелите и болни родители в Германия. Току що и към мен се обърна за помощ берлинчанка, чийто чичо като младо момче е убит край Смолян през 1966 г. при опит да премине в Гърция. Пред смъртното легло на майка си тя обещала да направи всичко възможно за да открие лобното и гробно място на нейния брат. Този случай е един от редките, при които след настойчиво разследване близките в ГДР са получили писмен отговор от България. Селският съвет на с. XXXX, окръг Смолянски пише до майката на убития младеж следното:
«…По отношения обстоятелствата при които е станало нещастието с Вашия син, случая е следния; вашия син е имал за цел да премине границата на нашата страна по нелегален път. Същия се е отделил от групата с която е почивал в курорта “Васил Коларов” и е стигнал до самата гранична линия между нашата страна и гърция, като в това време е забелязан от нашия граничен наряд и подканен да се предаде, обаче, не се подчинил на предупрежденията на граничната охрана и при опита му да премине границата, граничарите са били принудени да употребят оръжие срещу него, като нарушител на границата в резултат на което е убит.
ХХХ ХХХ – Вашия син е убит в района на махала ХХХ, ХХХ-ска община в близост до ХХХ-та гранична пирамида и е погребан на същото място, където е убит…»
Анонимизирам факсимилето, тъй като вече има случай от преди две години, когато след оповестяване имената на жертви, разследвани от професора, всички документи за тях изчезват от архивите на Съдебна медицина в София. Предадох горните документи на Стефан Апелиус. Това ще е поредният случай, с който той ще се заеме при следващото пътуване в България
Мотивацията си германският учен, специалист по историята на националсоциализма, черпи от убеждението, че разкриването на миналото на едно тоталитарна система е най-важна предпоставка за изграждането на демократичното общество. Нетърпимо е, казва той, когато вчерашните престъпници, техните деца и внуци си приписват ролята на най-убедени демократи, когато ни внушават, че едно време «не се живееше лошо», и че отново на тях трябва да поверим да ни управляват и за в бъдеще.
Хората в България, смята Стефан Апелиус, трябва да преодолеят страха си и да заговорят открито за тези неща. Страхът който произтича от това, че днешното правителство и преди всичко хората във вътрешното министерство крият истината по лични и по политически причини. Свидетелите в България трябва да заговорят. За да се потърси съдебна отговорност и от извършителите и от техните подбудители.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!