Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Надеждата, която ни спасява

От книгата "Горчиви истини" - Свидетелства за комунистическите penpecuu на Център за подпомагане на хора, преживели изтезание - АСЕТ

Откъс от разказа на Любен (Тодоров) Буев, с доживотна присъда, от която прекарва no лагери 2 и no затвори 5 години.

Задържан: 1 юли 1949 г.; Освободен: 20 юни 1961 г.; Общо 12 години

На първи юли 1949 година рано сутринта няколко въоръжени лица нахлуха внезапно в квартирата ми и без да се мотивират с някакво основание вкопчиха ръцете ми в железните челюсти на белезниците. Наредиха ми да застана в ъгъла и да не разговарям с никого. Извикаха един съсед, тяхно доверено лице, който да гарантира, че арестът и обискът са законни.

Тършуването започна. Добре, че стаичката е малка, мебели никакви - два стола, гвоздеи, забити в стената, които служат за закачалки. Под леглото вечер сритвах обувките си, а сутринта ги вадех. Така че не бяха затруднени с обиска, освен с изтърбушването на възглавницата и дюшека.

Ядосани, че нищо не намират, извикаха баба Зорка - хазяйката, и съседа Първан Нистеров („обективния“). С повелителен жест наредиха бабата да отключи мазето, но и там не намериха нищо.

- Таван имате ли? - сопна се агентът Динко Цветков от село Сливовик, Ломско.

- Коя къща няма таван - отговори кротко бабата.

- Отведи ни там!

Бабата донесе една стълба и я постави под отвора на тавана. Най-напред се качи агентът, след това - довереното лице и бабата. Докато бабата успее да се качи, Динко беше обиколил целия таван.

- Какъв дявол пък търсите на тавана?

- Ще видим, бабо. Там, където не очакваш, току виж пъкнало нещо.

И уж случайно, повдигайки поглед и взирайки се, посочва на бабата някакъв предмет между керемидите.

- Какво ли ще е това, а, бабо? Я да го видим по-отблизо.

И агентът извади изпод керемидите и гредата един пистолет.

- Ти казваш кротко момче. Този пистолет твой ли е?

Той джобно ножче не носи, ти за пистолет говориш.

- Джобно ножче може би няма, но сама виждаш какво е скрил под керемидите на тавана.

Бабата, сконфузена, смутена, трепна, но бързо се овладя. Някакво вътрешно чувство събуди подозрението й. Приближи се до агента и докосна намерения под керемидите пистолет, който той държеше в ръцете си. Но щом пипна желязото, развълнувано извика:

- Възможно ли е това желязо да е стояло под керемидите и да е толкова топло? Вие сега сте го сложили.

- Ха, ха, ха, хитра бабичка, на майтап не се хваща - ухили се агентът.

- Майтап! Акъла ми изкара. На мачката за игране, на мишката за плакане. He ви ли е съвестно да се подигравате с една възрастна жена?!

- Хайде, стига приказки. Героят ни чака да го отведем. Много се забавихме.

- Къде ще го водите? Горкото момче!

- Където му е мястото - озъби се Динко.

Милиционерите ме гледаха с недоумение. Познаваха ме - винаги съм бил общителен, независимо с кого. Дори един от тях каза:

- Да му свалим белезниците, другарю Цветков. Той е кротко момче, аз го познавам.

- Да, бе! Кротък, тих и чист като вода ненапита. Толкова кротък, че вдигнал глава срещу народната власт.

Агентът стрелна с очи обадилия се милиционер, загледа се в мене и грубо ме попита:

- Ти си бос. Обувки нямаш ли, бе?

- Под леглото са - обадих се аз.

Извадиха ги, разпориха табаните от подметките и ми наредиха да ги обуя така, с нахлузени разлепени табани.

- Нищо няма и между табаните, другари. Напразно са ви насочили към мене. Целия двор да преровите, няма да намерите нищо компрометиращо. С празни ръце сте дошли, така и ще си отидете.

- Този път не позна. Ще си отидем, но не без тебе.

Избута ме през вратата. Тримата, въоръжени със заредени шмайзери, тръгнаха след мене. „Престъпникът" е задържан, не бойте се, хора. Отсега нататък спете спокойно.

Съседите, уплашени, скрити зад пердетата и оградите, крадешком поглеждаха към потерята и спокойния човек пред нея на улицата. Събралите се пред общината хора изчезнаха яко дим, подгонен от вятъра, щом ме видяха с белезници, съпровождан от въоръжени милиционери.

Пред общината ни посрещна самата „власт" - Иван Каменов, началник на Държавна сигурност, по професия шивач, определен от комунистическата партия за околийски началник на ДС в град Лом. Вкараха ме в една стая, разделена със завеси на кабинки, в които по-късно вкараха и останалите арестувани. Извикваха ни по имена, като ни подреждаха в кабините.

За този трагикомичен фарс и неговата инсценировка изглежда са били нужни няколко дни подготовка. Началникът нервничеше и постоянно питаше защо се бавят другите и къде се мотаят още.

- Всички са тук, другарю началник, освен Теофил Филчев Кирилов и Йордан Георгиев Стоянов - отрапортува пред Иван Каменов един русоляв чипонос агент. - Те са на сигурно място.

- Добре, а готово ли е превозното средство? - попита началникът кмета на общината.

- Тъй вярно, господин началник - вдигна ръка по военному и козирува на гола глава пжембестият шишко Борис Младенов, комунист, пожизнен кмет на село Голинци, сега Младеново (прекръстено на убиеца на едно войниче в село Аспарухово, Ломско).

- Сложете им качулките и да тръгваме!

Надянаха на главата ми до раменете нещо като чувал от плътна материя. Ако не беше отворът отдолу, задушаването ми беше неминуемо.

Към Държавна сигурност

Качиха ни на бордова товарна кола, на която от кабинката на шофьора до задния борд беше монтирана на около метър височина желязна тръба. Към тази тръба бяхме прикачени с белезниците, впили железни челюсти в ръцете ни. Колата изръмжа, заподскача по неравния терен и ни понесе в незнайна посока. Нямахме никаква опора, освен закачената ръка и разкрачените крака върху клатещия се насам-натам потон. А проклетият шофьор ту ненадейно спираше, ту форсираше камиона. Ние се скупчвахме до кабината, изправяхме се, след това политахме назад. Клатушкахме се наляво-надясно, наляво-надясно, а конвоиращите се заливаха от смях. Сигурно така са се смяли византийските воини на ослепените Са-муилови войници. „О, времена, о, нрави". He ги виждахме, но чувахме гръмогласните им възклицания, предизвикани от нашата болка и мъка.

He знам как другите усещаха и понасяха болката, особено на прикачената ръка, но аз бях почти на границата на припадъка. По-мъчих се да се овладея, но не успях. Дори Виктор, най-силният между нас, с атлетична осанка, също не издържа и се провикна:

- Брей, хора, няма ли поне капка човещина у вас?

- Никой да не говори! Млък, гадино долна! - обадиха се от конвоя.

Изглежда бяхме пристигнали, защото наредиха да се затвори улицата от двете страни. Чу се тупурдия и чаткане на конски копи-та по базалтовия паваж. Започнаха да ни свалят от колата.

В гардероба

Дойде моят ред. Свалиха качулката от главата ми, откачиха ръката ми от тръбата. Заповядаха ми да сляза долу. Краката не ми служеха и двама милиционери ме понесоха към един стенен гардероб. Натикаха ме в него, заключиха и изчезнаха.

Зашеметен от преживяното, се свлякох на пода. Колко време съм прекарал в това шоково състояние, не зная. Тъмно като в гроб и толкова тясно. Само струйка светлина от прокраднал се лъч се процеждаше през ключалката. Поокопитих се, взех да идвам на себе си. Направих опит да се изправя. He успях, опитах пак. Невъзможно. От едната страна стената, а от другата вратата ме притискаха плътно. Освен това лявата ми ръка, изтръпнала от болка, ся-каш още овесена на тръбата, гореше от пръстите до рамото.

От време на време чувах стъпки по коридора. И отново тишина. Като че ли бях в гроб. Поне да можех да легна. Изключено.

Най-сетне, като се опирах на лакътя на дясната ръка в стената, запълзях нагоре към тавана на гардероба. Главата ми опря без да мога да се изправя достатъчно. Слава Богу, природата не ме бе дарила с по-висок ръст, иначе теснотията би се удвоила. Как ли са прекарвали по-високите от мене хора в тази клетка? Ужас!

И все пак се изправих - комфорт! Наистина чувствах лявата си ръка като чуждо тяло, прикачено на рамото ми. Пустотата и тишината трудно се понасят, особено комбинирани със страха и болката. Слава Богу, още съм жив! Сега в тъмнината като че ли по-ясно виждам нещата, в бушуващия хаос на мислите си по-ясно разбирам положението, в което се намирам. Мъдрувам, философствам. He стигам до никъде. Защо съм в тази душегубка? Какво съм направил? Някаква енигма мълчи.

Питам се и не знам!

Но перверзният мъчител знае. Болното му въображение има вече изградено солидно убеждение какво трябва да прави с мене и с останалите. Те ще действат, но аз какво да правя? Трети ден вече нито вода, нито хляб, само до клозета и обратно, и то само за секунди - ако можеш изходи се, ако не - търпи.

Започнах да говоря със себе си. Самотата не се понася, тя е по-непоносима от болката. Мъчителите знаят това отлично, затова от време на време прибягват до репресия, съчетана със самота.

Аз съм работохолик и за да не прекарам това време залудо и да не изпадна в скудоумие, по цял ден съчинявах нещо наум или мерех гардероба: четири педи дължина, две педи и чеперек ширина и осем педи височина. Това беше моето обиталище 32 дни.

Възможно ли е човек да оцелее в такава обстановка толкова време? И аз трудно си обяснявам това, при все че е казано и преживяно от самия мен.

По едно време пак ме „забравиха". Комунистическо-чекистки метод за притискане на жертвата. Без вода, без хляб, този път и без клозет. Цели три денонощия. Физиологичните нужди започнаха да ме тормозят. Започнах да удрям по вратата. Никой не се обади. Усилих ударите. Най-после една сънена мутра се показа.

- Какво си се разбунтувал бе, гад мръсна?

- Ходи ми се до клозета.

- Панталон нямаш ли? - каза оня и със злорада усмивка трясна вратата и изчезна.

След малко се върна ядосан и през зъби каза:

- Тръгвай и нито дума! Ясно?

Отвори един клозет и след като ме вкара вътре, затвори и заключи вратата. Бях се изпикал вече в гардероба в гащите. Пикочта беше попила. Голяма нужда не изпитвах - на гладен стомах клозет не му трябва. Вода, вода ми трябваше да угаси напуканите устни и пресъхналото гърло.

Чешма в клозета нямаше. Инстинктът събуди всичките ми сетива. Огледах се наоколо, ослушах се. Едва чут шум изостри вниманието ми. От клозетното казанче се оцеждаше тънка струйка. Веднага стъпих на клозетната чиния и започнах да лоча вода. Тя беше застояла и миришеше, но сега нямах време за капризи. Пих от дясната ръка, лявата още беше безчувствена.

Седнах да си почина на чинията. Какво удобство в сравнение с гардероба. Тук можеш да опънеш краката си, да застанеш прав без да опираш главата си в тавана. Абе, разкош!

- Ей, гад, докога ще клечиш!

- Готов съм.

Оня отвори вратата, срита ме няколко пъти и ми се закани:

- Пък друг път да не ме тормозиш посред нощ! Аз съм го тормозел!

- При мене е все нощ. Забравих, че има ден.

- Млък, гадино мръсна! И това не заслужаваш.

Трясна вратата и извади ключа. Тънък лъч през ключалката се отрази на стената. Аз съм сантиментален и струйката светлина в този мрак и мъчения предизвика у мене нежни чувства, вълнения и мечти, които отвличаха вниманието ми от ужаса. А това е добре, само така се оцелява.

Бях загубил представа за ден и нощ и не мислех за нищо друго, освен за вода и как да променя положението на тялото си, за да облекча страданието на мускулите и ставите.

Този ден гардероба отвори друга намръщена мутра.

- Хайде в клозета! И по-бързо!

Заключи вратата и стъпките му отекнаха по плочника. He беше същият клозет. Вместо с фаянсова чиния, отходното място беше с чугунено клекало. Абсолютно невъзможно беше да се пие вода от казанчето както преди, на горния етаж. А жаждата е същата. Напуканите устни искат влага, езикът няма откъде да я достави. Дръпнах синджирчето и подложих ръка на сифона. Водата, преди да се излее в отходния канал, напълни шепата ми. С ненаситна жажда я изпих на един дъх. Подложих шепата пак, но някаква отвратителна гадост сякаш обърна стомаха ми, повдигна ми се и започнах да повръщам. Какво повръщане, стомахът повърна същата гадост.

- Венец ли му виеш бе, гад? - подвикна блюстителят на реда.

- Готов съм - обадих се.

Той ме напсува. Натика ме в гардероба и отиде да напсува друг.

Докога в този ковчег? Ни жив, ни умрял. Физическите болки се понасяха донякъде, но досадното терзание от душевната болка трудно се понася. Спомних си приказката за дърваря и мечката:

„Раната от брадвата зараства, но лошата дума не се забравя". Колко алегорична е тази приказка.

Знам, че това малтретиране, на което съм подложен, е само преддверие към адския лабиринт. Комунистите са ненадминати изобретатели в изтезанията.

Какво ли ми предстои тепърва? Следствието започва.

Най-после пред вратата на душегубката застана началникът на ДС Иван Каменов. Изгледа ме високомерно, лукаво, със зла умисъл и двуличие и уж от загриженост ме попита:

- Как си? Гледам, поизмачкал си костюма.

- He съвсем, в тази бърлога освен прав да стоя, все едно на окачалка е поставен, няма начин да се измачка.

- Ние с такава квартира разполагаме за нарушителите на реда и спокойствието на гражданите.

- He знам кои са нарушителите на реда. Аз знам, че не преча никому.

- Пречиш на властта да осъществи намеренията си, а те са демократични, и всеки опит да се попречи на този стремеж към комунизма трябва още в зародиша му да бъде смазан, както казва другарят Ленин.

- Щом имам вина, кажете ми я, обвинете ме. Закони няма ли в тая страна, правни норми няма ли за мнение и оценка. Дали еди-кой си е правилно или неправилно задържан.

- Много бързаш. Всичко има - и закон, и правни норми.

Блажени са вярващите, помислих.

Каменов прекъсна разговора. Извика Горан Мъглата - старшина, родом от село Василовци, Ломско, служещ и изпълняващ най-черната работа на мракобесната ДС. Както в лабиринтите на Ада, така и през целия си живот не съм срещал по-коравосърдечен човек от споменатия Горан Мъглата. И надали би могло да се намери по-подходящ прякор на този мрачен индивид. Той носеше винаги един крак от счупен стол и удряше с него безразлично къде след условния знак на Иван Каменов. Кракът попадна между плещите ми по гръбначния стълб. Политнах напред, но се задържах в насрещната стена.

- Ха, ха, ха! Абе ти много нежен си бил. От едно галене се препъваш. Ами какво те чака още.

Разбрах, че жестокостта по-малко се дразни от мълчанието, тя го взима за спонтанно покорство, но възражението и опитът за оп-равдание са явен бунт. Затова предпочитах мълчанието.

„Грижата за човека"

След два дни ми дадоха филийка хляб и парченце сирене. Лакомо излапах хлебеца, но от сиренето не посмях да лизна. Знаех, че то е солено, а аз не бях пил вода от няколко дни и соленото сиренце щеше да запали още повече жаждата. Излъгах се. Вечерта ми дадоха вода в една консервна кутия, филийка хлебец и едно парченце сирене. Предупредиха ме да не ям лакомо (като че ли са ми устроили банкет) и да не пия с голяма стръв, защото това щяло да доведе до непредвидими психо-физически аномалии.

Знаех, че това не е „грижа за човека“, тоест за мене, а за самите тях. Ами ако се случи гаф, предизвикан по невнимание от страна на следствените? Наистина няма да се отрази особено върху съвестта им и върху прикрития ход на репресията, но ще забави съдебния процес. Пък и сега е дошло време да убиват със закон.

С тъга си спомням за онези четиридесет безвластни дни след 9 септември 1944 година, когато произволно безчинстваха и стреснаха в уплаха цяла България. Това са същите хора. Отмъстителният им и жесток нрав не се е променил ни на йота за пет години.

Тодор Александров - ухото

Загубил съм всякаква представа за времето. Смътно си спомням за час, ден, месец. Няма ден, само нощ, прекъсвана от време на време за естествените ми нужди. И после пак нощ.

Преместиха ме в таванска стая. Веднага се опънах върху голия циментов под и съм заспал. Колко съм спал, не знам. Събудиха ме с трясък и псувни. Проснаха в краката ми един труп и изчезнаха. Уплаших се и усетих как косата ми настръхва и как тръпки полазват по цялото ми тяло. Зашеметен от видяното, се свих в ъгъла.

He знаех какво да правя. Само гледах втренчено окървавеното лице на трупа и засъхналата кръв по сакото му.

По едно време забелязах, че единият му крак шавна. Зарадвах се. Жив е! След около час, час и половина трупът се понадигна на лакти, разтърси глава, огледа се наляво, надясно и с гневна псувня се обърна към мене:

- Защо? Откога се намирам тук?

Страданието предизвиква състрадание. Исках да го успокоя. Аз, който имах нужда от спокойствие и лечение. Изкълчената ръка беше отекла в рамото и китката и изтръпнала от голяма болка.

- Какво да направя, за да ви помогна? - попитах го.

- He съм ял и пил вода пет дни. От това имам нужда. Но какво бихте могли да ми дадете. Нали виждам, че сте на моето дередже. Благодаря за човещината. Виждате какво са направили от мене. Това хора ли са? Жадни, по-точно кръвожадни хищници. Какво искат от мен, защо ме тормозят. Млад човек съм, никому не преча. Искам свободно да работя и живея. Властта нека остане за тях. Знам, че властта е тяхната единствена цел и затова е и този алчен стремеж да я запазят и страх да не им я отнеме някой. Затова сме тук с вас.

- Остана ми едно късче сиренце от вчера. Заповядайте, друго нямам.

Той го налапа като локум, без да се замисли за жаждата.

- Трогнат съм, но ние сме вече съквартиранти от три-четири часа, а имената си не знаем. Аз се казвам Тодор Александров, от село Разград. А вие?

- Аз си забравих името. Гад ме наричат тук.

- И кого не наричат гад. Това е любимото им обръщение към инакомислещите. Но ако става дума за гад, тя подхожда единствено само на тях. Вие все пак си имате име.

- Любен.

Замълчах. Този оживял труп се оказа толкова жизнен, че събуди в мене някаква осторожност.

Сутринта един след друг ни пуснаха до клозета и мивката. Дадоха ми в една консервна кутия вода. Шишета не се разрешаваха -от „грижата за човека". Току виж някой, за да прекрати мъките, счупил шишето и си прерязал вените. Това по-късно стана с редактора на вестник „Нова Македония" в Софийския централен затвор.

Ползвах клозета и ме прибраха на тавана. Тошо още не беше прибран. Мина около час, няма го. Енигмата е ясна!

Знаех, че следствието си служеше с такива похвати. Първото действие на пиесата ме подведе и заблуди („окървавеният труп“), но второто явление от сценария ме озадачи. Недоумявах как Тошо от безжизнен труп се оказа толкова свеж и жизнен за една нощ. Освен това, заедно ни пуснаха в клозета, пък той се върна около два часа след мене.

- Да не са те водили в градския клозет - попитах го с шеговит намек.

- Нали целият бях изпоцапан с кръв от разбития ми нос и уста от нашите „архангели", та поизмих лицето си.

Ругаейки Иван Каменов и Мъглата, с тежки въздишки и тюхкания седна на циментовия под.

- Ще ме унищожат. И да се тюхкам, и да се вайкам, не знам вече

какво да правя - продължи той, търсейки отзивчиво съчувствие, и

замълча. Мълча и аз, но за да не се усъмни, че съм разбрал ролята

му на провокатор, престорено състрадателно му казах:

- Ако има нещо, признайте си. Няма да ви убият.

Погледнах го - измит, следа от кръв няма по лицето му, само по

реверите на сакото засъхнали струйки кръв. Нека все пак останат някакви следи от „инквизицията".

- Като ви гледам, вие сте почти момчурляк. Може би войник не сте били още. Какво искат от вас? Защо са ви задържали? - попита той.

- Юноша съм бил преди 4-5 години. Войник съм бил. Сам се питам за какво съм тук. На властта това й е работата, да измисли нещо.

- И аз така мисля, между нас казано. Участвах в едно измислено съзаклятие - трима души, три луди-млади глави анархисти: аз, Първан Чолашки и Софрон, забравих фамилията му. Какво ти съзаклятие, трима добри приятели, неподдаващи се на ремсистките щуротии да ходим да арестуваме и изнудваме за пари наши съселяни, дори наши съседи. Отказахме и тримата. Те си въобразили, че всеки, който е критикувал свалената власт преди девети септември, е комунист или поне техен симпатизант. И понеже не успяха да ни завербуват в коварната си мрежа, използваха един наш излет сред природата и тримата ни арестуваха. Уж че сме тръгнали да палим житата.

Слушах разсеяно словоизлиянието, без да му обръщам особено внимание, потънал в мисли, измъчен от болката в отеклата ръка и напуканите от дългото стоене крака.

Най-после сънят ме повали на голия цимент.

Вечерта ни пуснаха по естествени нужди двамата едновременно, но в различни клозети. Пред вратата на клозета, който ми посочи Горан Мъглата, стоеше една измъчена физиономия, която едва чуто ми прошепна:

- Внимавай, Тошо е ухо!

Старшината изглежда беше забравил, че е пуснал едновременно трима и започна да ни ругае и да ни псува, сякаш вината не беше негова. Заключи ме в клозета и подгони другия с ритници към карцера му.

Предчувствието ми, че Тошо е доносчик, се оказа вярно. Пак не го заварих на тавана. Вечерта с хулигански, преувеличени заплахи и с ритници го докараха.

- Всеки ден по-лошо. Но ще имат да вземат. Искат да си призная вината и ще ме пуснат. А защо пък да не си призная? Ти какво би казал?

- Ако имаш вина, признай я. Нали преди каза, че си невинен и, както се казва, признат грях, не е грях.

- Абе то така... Ама те по друг, по свой начин тълкуват нещата. Ето, ние отиваме на разходка, а те казват: „Само лудите се разхождат по това време, тръгнали сте по саботаж" и ни арестуваха.

- Тяхната работа е да чоплят в душата ни и да им казваме това, което искат. Ако няма какво да им кажем, ще ни измъчват. Ако има или съчиним нещо, ще ни осъдят и толкоз - казах аз.

- От тия две положения кое биха предпочели? - ухили се насърчително към мене Тошо.

- От едното ще се насладят на нашето страдание. От другото ще получат потупване по рамото, пък може и звездичка на пагона. Както виждате, и двата варианта са в тяхна полза - казах и замълчах.

- Вие добре правите, че мълчите, малко говорите. Аз също не съм много разговорлив - каза Тошо - пък и с кого да говоря? Четири месеца съм в единочка. Най-после, съвестта ли ги чукна, та ме свалиха при човек. Затова съм се разбъбрил. He зная вас кога са ви арестували. Мене ме въртят по тези кауши от половин година -само бой, разпити, въпроси и пак бой.

- Добре, че сте здрав, та издържате.

- Слаб, як, тук не зачита никого. Още не си видял нищо - възрази Тошо и посочи една стена. Бил съм и зад тези стени, оттам се вижда гимназията и цялата улица пред ДС. Всеки ден, а това са месеци, близките ни донасяха кошници с храна. Питам те ял ли си скоро домашна храна.

- Нито грам - отговарям аз.

Хайде, ние сме под режим, но защо и домашните поставят под режим, защо ги лъжат, че дават храната, а хранят домочадие то на главния надзирател в затвора. Казват ни, че за нас няма вече близки. Всички, които са ни познавали, са се отрекли от нас и ни порицават за антинародната ни дейност.

Знам, че това е явна лъжа. He ми е ясно обаче Тошовото поведение. Възможно ли е човек да служи с такава лекота и артистичност на две противоположни страни. Заслужават ли си униженията и ритниците срещу една възможност за пускане навън или смекчаване на режима.

В кабинета на началника

Най-после ме вкараха в един кабинет. Срещу вратата - клекнало канапе с кожена тапицерия. На канапето Иван Каменов с ръце зад тила, облегнат небрежно. От двете му страни, на два фотьойла, двама бабаити с преметнати един върху друг крака, сякаш ме визираха за портрет.

- Е, Любене, знаеш, че при обиска ти взехме една тетрадка. Между стиховете, които си се опитвал да дращиш, така да се каже, предвиждаш и съдбата си.

Отваря тетрадката и започва да срича:

„Съдбата, туй е нашата воля,

с която ний живота си творим

и страха на нашата неволя,

когато към смъртта минутите броим".

- Ама ти сякаш предвиждаш, че няма да ти бъде лека съдбата. Как няма да предвиждаш, като сам разбираш, че вършиш щурави

работи. Каквото си дробил, това ще сърбаш, казва народът. Сега да пристъпим към най-важното. По-рано възропта, че нямало ред,

нямало закони в тая страна. Както виждаш, има ред, има закони и който не се съобразява с тези норми на поведение, се озовава при

нас. Така ли е? Така е - сам си отговаря. - А сега застани в оня ъгъл! Горане, сложи му белезниците за по-сигурно.

Оня това чакаше. Изрита ме няколко пъти по напуканите и отек-ли глезени, изправи ме в ъгъла, окачи ми белезниците. Нареди ми да гледам само в една точка, никъде другаде.

След мене вкараха Аврам Йорданов Аврамов от село Младеново, познах го no rлaca - остриган, отслабнал като скелет, готов за крематориум. По Горановски начин беше обслужен - с белезниците, с ритниците и един удар с любимия му крак от стол. Посочи му точката, като предупреди: „Никакво шаване!“

Стояхме прави докато запалиха електрическите крушки. Горан Мъглата се опъна на един фотьойл. Други влизаха и излизаха, но не ни обръщаха внимание. Навън се стъмни.

Жаждата изгаряше напуканите устни. Ще има ли край тази чудовищна мъчнотия! Часовник някъде удари дванадесет пъти. В та-кива моменти човек разбира своята безпомощност и очаква по-мощ от провидението, пък дано някаква висша духовна сила помогне.

Краката започнаха да треперят. Cera e месец юли, нощта е по-къса.

Аврам се строполи на пода. Мъглата скочи като ужилен от фотьойла. Напръска го с вода, нанесе му няколко сопи по гърба и пак го изправи до стената.

Дрезгавината започна да измества нощта.

Тази сутрин Иван Каменов беше подранил. Току-що беше отворил вратата и аз се свлякох на пода. Мъглата, едвам „излекувал" Аврам, се захвана с мене, сопата му беше още в ръката. Впрочем той не я изпускаше. Напръскаха ме обилно с вода. Свалиха белезниците и ме изправиха на крака. Клатех се насам-натам.

- Докога ще ни саботираш ти бе, твойта мама, докога ще ни разиграваш! Твоите хитрини край нямат, но аз знам да лекувам хитрини.

И с последните му думи усетих как ми нанесе два силни удара с разтворени длани зад гърба по двете уши. Сякаш небесен гръм разтресе главата ми. Загубих съзнание. Ушите ми думкаха като тъпан, ноздрите ми пълни със съсирена кръв, дишах през устата.

На тавана съм проснат на циментовия под. Нетърпима болка в отеклите крака, триж по-силна в изкълчената ръка. Като че ли нещо стържеше в мозъка ми, долавях в ушите си глух шум и бучене, придружено с тъпа болка. Някаква сънливост ме държеше в смътно безсъзнание.

Тошо ми каза, че съм бълнувал и непрекъснато съм говорел несвързани думи цяла нощ.

Вечерта Иван Костов - другият ключар, отвори и ни изпрати -мене към мивката и клозета, а Тошо в неговата си посока. Казаха ми да се измия. He знам колко съм се измил, защото като ме видяха, се запревиваха от смях. Дадоха ми сапун и книжни салфетки да се подсуша и изтрия.

- Върни се и се измий, както хората го правят.

- О, ама вие сте ме смятали за човек! Как не съм могъл да разбера това досега?

Изправен пред тях, очаквах злата си орис.

На дивана като същински турски дерибей седеше един дъндурест, на главата му сякаш вместо коса израсла четина като на нерез. Христо от Чирен, Врачанско.

На фотьойлите Динко Цветанов от село Сливовик, Ломско и Иван Каменов - шивашки работник, изфабрикуван от комунистическата партия за началник на ДС, роден в село Черни връх, Ломско.

Разположеният на дивана Христо от Чирен беше делегиран от областта Враца като дефицитен кадър в Ломската Държавна сигурност. Специалист по изтръгване на показания, дори в най-комплицирани случаи. A c какво превъзхожда своите колеги от Ломската ДС? Абсолютна идентичност. Е, нека го признаем за опитен майстор в изтезанията. He случайно са го изпратили чак от Враца.

И така, очаквах обвинението си.

- Другари, - обърна се Иван Каменов към двамата си другари -пред нас стои един заблуден човек, лумпен. - Помъчи се да ми лепне някакво прилагателно, но като не му дойде на ум, замълча.

- Та така да се каже, значи. За да разбере, че ние сме хора, значи, и ако признае вината си, значи, да го пуснем, така да се каже, значи.

- Защо да не го пуснем - обади се Динко, - но при условие, както казахме, да признае вината си без да го принуждаваме. Сам вижда, не сме го включили в оная престъпна конспирация в село Младеново.

- Ако не разбере това - обади се Христо с четинестия перчем, -сам тепърва ще съжалява.

- Ти си млад човек. Знаем, че си най-просветеният в тази група, към която не искаме да те причислим, но те упорито настояват, че ти си водач на тяхната конспиративна дейност. От това ще се отървеш, само ако кажеш кой ти внуши тази пагубна идея да организираш съпротива срещу народната власт. He виждам някой от останалите да измисли подобно нещо.

Но вие казахте, че не сте ме включили към никаква организация. Защо ме провокирате тогава?

- Как не ни разбираш? Ние искаме да те изведем от заблудата, в която си оплетен, както и знаем, че си член на въпросното съзаклятие. Очевидно е, че някой друг те е подвел, но кой е? Както казва другарят Георги Димитров, кой е твоят Мефистофел? Казвай и си отивай.

- Как да кажа, като не познавам въпросния Мефистофел - преструвам се на простак, защото знам, че те само това толерират.

- Я не се прави на профан. Ние много добре знаем кой е Любен Тодоров, а и какво знае. Но също така сме убедени, че зад тебе има зъл дух, който ти внушава пакостни мисли - обади се от фотьойла Динко.

Слънцето се показа през прозореца. Изглежда, че им се додряма.

- Другари, изморихме се, шест часът е. Да отидем да починем, пък утре пак - каза Иван Каменов и натисна звънеца.

- Заповядайте, другарю началник - раболепно отрапортува Мъглата.

- Горане, знаеш си урока. Сух режим! Абсолютно нищо - нито хляб, нито вода, нито сън! Прав с белезници!

И тримата напуснаха канцеларията.

Тази широка канцелария се оказа адекватна по тормоз на стенния гардероб.Там измъчваха тялото. Тук със самоуверено самохвалство чоплят и раните в душата.

Щях да оневиня с мълчанието си двама: единия - Божидар Маринов от гр. Лом, а другия - русоляв, с руски акцент. Двамата присъстваха на разпитите, но не редовно, и не задаваха въпроси.

Горан прие със задоволство нареждането на началството. Демоничният му зъл характер, отприщен (впрочем той никога не е бил задържан) се нахвърли с бясна стръв да изпълни нареждането. Най-напред ме изведе до клозета.Свали ми белезниците и не затвори вратата. He шавна от вратата. Следеше ме както сокол следи набелязаната жертва. Върна ме с ритници по глезените няколко пъти. Изправи ме пак в ъгъла. Той седна на фотьойла, чукна стъклената чаша в едно шише и с възклик на доволство засърба шумно на бавни глътки вода. Бълбукащата вода от гърлото на шишето и шумното плискане при падане в чашата предизвикваха в мене непоносими психологически рефлекси - жажда и болка от жажда. Смътно си представях как ми подава чашата с вода и преглъщах сухия въздух.

Ей, хора, които ще прочетете за това страдание, повярвайте, от жаждата за вода по-голямо страдание няма. Особено в такива по-ложения, в ДС. Това е границата на възможностите на човешката устойчивост.

Към 8 часа Горан Мъглата си отиде. Постъпи на дежурство Иван Костов - старшина от с. Василовци. Горан не му каза, че ме е водил до клозета и ми е свалил белезниците. Костов ме пусна пак в клозета. Затвори вратата. Аз това и чаках, веднага стъпих на клозетната чиния и залочих вода. Тук на този етаж клозетите бяха с порцеланови чинии и казанчето за вода беше достъпно. Утолих по животински начин жаждата си. Старшината ме върна и ме изправи пак до стената.

За храна не изпитвах особено желание. Стомахът ми като че ли се беше примирил със ситуацията, но с жаждата беше супер невъзможно. Може би наркоманите изпитват подобно психофизиологично чувство, когато им липсва наркотикът, или пушачите, когато нямат тютюн. Бил съм винаги въздържател и тези човешки прищевки, водещи по-късно до навик, не са ми познати.

Денят премина в нетърпима горещина. Август, най-горещия месец през годината сме. Умората, инжектирана с болката от дългото стоене, подкосяваше краката ми.

Към 23-24 часа пристигнаха мъчителите, порядъчно пийнали. Те винаги по това време идваха, това е тяхната обичайна доба. Тъмнината на нощта със своята злокобна потайност и прикритие забулваше пъклените им помисли и дела. Възбуждаха нашата фантазия за нещо по-страшно от това, което изживявахме.

- Защо си без белезници? - попита Каменов.

- He знам - отговорих. - На човек в клозета белезници не му трябват.

- На човек не му трябват, но на такива като тебе и за краката им трябват пранги.

- Но хайде, да разбереш, че сме хора. Старшина, не му ги слагай сега. Внимавай, към тебе се обръщам, старшина. Друг път не допускай такава грешка. Сам си бил и си му свалил белезниците.

- Ама аз, другарю началник... - заоправдава се старшината.

- Няма ама! Това е невнимателност, разсеяност, която врагът забелязва и използва. Друг път внимавай! He си ли чел лозунга в коридора?

Чел съм го, другарю началник, но не съм му обърнал достатъчно внимание.

- Иди бързо да го прочетеш! И да му обърнеш достатъчно внимание! - заповяда сърдито началникът Каменов.

- Другарю началник, на лозунга пише: „Немарливостта е пролука, през която се промъква врагът".

- Разбра ли? Това е заповед, не обикновен лозунг, от Феликс Едмундович Дзерджински, призоваваща нас, чекистите, към денонощна осторожност.

- Затова ние с нашата небрежност не бива да го пренебрегваме.

- Сега към тебе, гражданино арестант. Приближи се към нас. He бой се, не ядем хора, пък били те и врагове - обърна се към мене Христов - „Язето" Той отсега нататък ще ни е познат с този прякор, лепнат му от нас. По-точно той сам си го даде със своя диалект - язе и тизе.

- По-добре да ме бяхте изяли, отколкото да ме измъчвате - обадих се аз на пресекулки с пресипнал глас. Усещах белите си дробове и гласните струни почти изнемощели от пресъхване.

- Ама тизе щом казваш на това измъчване! Та ние те глезим. Нали така, другари - обърна се той към своите.

Те кимнаха утвърдително с глави, ухилени до уши.

- От следствието до тук разбрахме, че полагаш неимоверни усилия да прикриеш човека, който те е подтикнал към тази противонародна дейност - продължи Язето. - Но ние разкрихме тази подмолна къртица. Без много увъртания. Познаваш ли Ефрем Митев?

- Та кой от Ломска околия не познава Ефрем Митев, дори в областта. Сега е народен представител, социалдемократ от коалицията на ОФ.

- Значи съидейници сте, така да се каже, с близки връзки и отношения.

- Чак близък! Съидейник, да. По-скоро изпитвам респект и уважение към него. Неговата известност и слава за мен е като ореола за миряните.

Говорихме достатъчно време за Ефрем Митев. Те, инквизиторите, признават неговата ерудиция като адвокат, оратор, но хулят неговата нетолерантност към ОФ.

- Уж отечественофронтовец, пък защитава като адвокат вредители, саботьори на народната власт и кулаци. Използва служебното положение и неприкосновеността си като народен представител. Но не е познал, скоро ще ви последва.

Изтръпнах като чух тая злокоба. Нима можеха да посегнат на този човек. Те с гордост и дива омраза преди 4-5 години унищожиха елита на българското общество. Пък сега използват някоя акция за доунищожаването на някой, „промъкнал" се през въображаемата пролука на Дзерджински. Дзерджински - изобретателят на човекомелачката на двадесети век - ЧК - Чрезвнчайная комиссия - през 1917 г.

Слънцето блесна в прозорците. Погледнах крадешком към улицата. Ранни пътници сновяха по тротоара. Отсреща белееше гимназията, събуждайки хиляди спомени.

Жестоката болка в изкълчената ръка и отеклите крака ме върнаха в действителността. В този безмилостен, жесток капан съм заклещен вече три месеца. Все пак, колкото и тягостно и мъчително да е, човешка уста не е артикулирала и човешка ръка не е записала дума, равнозначна на мъченията в ДС. А защо да я търсим? Това тотално мракобесно време с кървави букви я написа - КОМУНИЗЪМ! Именно тази дума - комунизъм - желана, но непозната от някои. Познато и изживяно, но отречено и прокълнато от други, в това число и от мене.

Тази сутрин Язето не си отиде с Каменов и Динко. Седна на канапето и властно се обърна към мене:

- Е, най-после останахме двамата. Язека и тизе. Няма кой да ни пречи да си поговорим. Разбрах, че баща ти е в Америка.

- В Аржентина, напуснал ни е преди двадесет години. He го помня. He се е обаждал никога. He съм чувал по-големите брат и сестри да са си кореспондирали с него.

- Дали е така или иначе, нас не ни интересува. Защо тогава си правил опит да избягаш при него.

- Как така при него? He го помня, бил съм на три години, когато е заминал. Как бих заминал при него, като не му знам адреса. Пък и Аржентина не е като едно село, като попиташ за някого, да ти го посочат - улицата, къщата и готово, човекът е открит.

Замълчах. И той не проговори.

Отведнъж скочи като разярен тигър и ми нанесе два силни удара в гърдите. Изнемощелите крака едвам ме удържаха политнах към него.

- Ама тизе налиташ на бой. Чакай да ти покажа как се напада

държавен служител и то чекист.

Посрещна ме с юмручен удар в гърдите. Изглежда го заболя, защото конвулсивно тръсна ръката си няколко пъти, навъси се и яростно ме повали на пода с юмрук в диафрагмата. За секунди дишането ми спря.

Отворих очи, той ме пръскаше с вода. След това ме завлякоха до прозореца, отвориха го и наредиха на часовоя да внимава. Онзи сигнализира, че е разбрал. Предупредиха ме да не направя някоя глупост. Те внимават, защото преди няколко дни Йордан Върбанов Александров от с. Младеново скочи от по-горния етаж.

И с право ни предупреждават, защото всеки от нас би предпочел смъртта пред непоносимите мъчения. Те като инквизитори знаят много добре това. Пък и „грижата за човека" трябва да бъде валидна до съдебния процес. След това - които оцелеят, оцелеят, които не могат - лека им пръст, бъдещето нека ги брои.

- Ставай, стига си се преструвал!

- He мога, нямам сили.

- Ти пред кого се глезиш! Сега ще ти помогна.

Измъкна от чекмеджето едно парче маркуч, дълго около 50 см. И започна да ме налага по главата, по гърба, където му падне.

Болката е като всяка болка, но сега е по-остра от еластичността на жилавия маркуч и парещата болка в изкълчената ръка и отеклите крака. Опитах се да се изправя, но не успях. Яростта му премина в безумие. Започна да ме рита в слабините, в областта на бъбреците, където му падне.

Аз отначало стисках зъби. Мъчех се пряко сили да заглуша болката, но тя бе далеч по-силна от волята. Започнах отново да крещя, да моля за милост.

Измори се, но кръвнишката жажда за мъст още беше изписана по лицето на Язето.

Най-после му омръзна. Седна на канапето, загледа към мен като звяр, който е повалил жертвата си, но още не я е разкъсал.

- Че си искал да напуснеш родината си, майната ти, но оттам с охота си щял да разпространяваш разни злословия. Гемето и Никола Петков отдавна искаха да направят това и си платиха скъпо за предателството. И ти ли искаш да заплатиш такава цена?

- Ако е вярно, че съм искал да напусна родината си и да избягам в Аржентина, как бих могъл оттам да извършвам саботажни действия във вреда на България, за което ме обвинявате.

О, ама тизе си бил цял философ, само че язе ще ти изпаря умуванията. Казваш, не си искал да ходиш при баща си. Добре, нека оставим този въпрос засега. Обаче язе искам да знам истината, кой те подбуди да направиш съзаклятието срещу народната власт. Язе много добре зная кой е. Тизе само трябва да потвърдиш името му и нищо повече.

- He знам докога трябва да повтарям, че не съм и участвал и не участвам в никаква такава фиктивна конспирация.

- Значи няма да се разберем. Я се изправи, или искаш язе да ти помогна?

С усилие едвам се изправих, защото добре познавах „помощта“ му. Той натисна звънеца. Влезе Горан Мъглата.

- Заповядайте, другарю началник - козирува Мъглата.

- Този гад, само едно го оправя. Режим! Строг режим! Докато му дойде умът в главата!

Като даде за кой ли път нарежданията си, Христо Язето от с. Чирен си замина.

Усърдният Горан взе присърце заповедта на началството си. С един удар по гърба ме прикова към стената.

Денят отиваше към залез. Наближаваше злокобното тайнствено време. Времето на изтезанията, времето на изтезателите.

- Хайде в клозета, оти току виж си усмърдял ортаклъка като оня

дългуч.

За кого ли неволно ми подсказа Мъглата освен за Рафаил Копчев, висок над 1,90 м. Още при арестуването в общината и при проверка на имената чух името му. He само неговото, тогава извикаха имената на всички. Да не би да са забрали погрешка някой съсед.

Освен името на Рафаил чух имената на Аврам Йорданов Аврамов, Асен Петков Дудов, Георги Миланов Серафимов, Виктор Кирилов Айгърски, Йордан Върбанов Александров, както и арестуваните преди няколко дни: Теофил Филчев Айгърски и Йордан Георгиев Стоянов. Последните трима бяха почти на границата на непълнолетие - 18-19 годишни младежи.

Държавна сигурност

Държавна сигурност е разположена в солидна постройка, намираща се на единствената главна улица в гр. Лом с лице срещу гимназията - на около 200 метра от пристанището. Била е частно жилище на семейството на Боян Войников. През 1944 г. е заграбена от комунистите след арестуването на собственика и изгонването, изтезанията и интернирането на останалите членове на семейството и след това е била предоставена на ДС.

Допускал ли е някога Боян Войников, че строеният с грижа и любов за тих семеен уют дом ще бъде приспособен за адски мъчения на невинни хора, особено стенните гардероби, използвани от комунистите за душегубки. И най-вече душегубката в инквизиционната стая, където вкарваха капитулиралия, а след него вкарваха несговорчивия, т.е. който се противопоставяше. И така несговорчивият ще бъде притиснат от фактите, ако капитулиралият изнесе истини или най-вече измислици.

Хубавото бе, че този подход срещу мене не даде никакъв резултат. Вкараният в душегубката Асен Дудов не ме обвини, не защото е герой, а защото нямаше в какво да ме обвинява.

На връщане от клозета Горан Мъглата, като ме удари няколко пъти със сопата, която не изпускаше, ме вкара в инквизиционната.

На канапето се беше разположил Язето.

- He ти е приятно, че ме виждаш, нали? - опита се да мине за шегобиец с черен хумор.

- Познахте - отговорих.

- Неприятен ще съм ти, щом като криеш името на истинския виновник, който ти е внушил тази пакостна мисъл. Но, както ти казах, ние го знаем.

- Щом като го знаете, защо ме измъчвате, не виждате ли, че издръжливостта у мене е рухнала. Аз знам, че няма такъв човек, но ще го потвърдя, ако наистина има и ми го покажете.

- Чак на такава уловка не се хващаме. Тизе ни вземаш за съвсем улави. He забравяй, пред тебе стоят чекисти. Ние имаме методи да изтръгнем истината, колкото и заплетена и забулена да е тя. Другарите Ленин и Дзерджински са ни подготвили как да действаме при евентуален случай. Престъпникът сам да признае вината си, a ние я регистрираме.

- А когато няма вина, какво отбелязвате?

Може би някой, четейки тези редове, ще се запита откъде тая смелост у тия хора. Да опонират в такива рискови моменти. Хора, знайте, че психическото и физическото страдание, довело до отчаяние, не е последен стадий на човешката издръжливост. Надеждата е, която ни спасява. Тя е причината за самообладанието, дързостта и вярата - иманентни същности на нашата природа, които не ни напускат до последния миг.

И все пак, има един критичен момент, който стои над отчаянието и надеждата. Това могат да го кажат само преминалите през лабиринта на комунистическия ад. И това е съвестта - стожерът, на който се крепи човешката сила. Изтезанията те подвеждат да издадеш някого, но едни благородни човешки чувства овладяват това вредно настроение. Един вътрешен съдия не признава следователя. He признава изтръгнатите показания. Коя е тази сила, която не признава нито властта на всесилния, нито слабостта на изтерзания.

Да, това е съвестта! Вътрешната, иманентната сила, присъща на хуманното у човека - съдията, който стои като абсолютен разум над мисълта и дейността.

Но за комунистите това основно правило в живота не важи. Те сами казват за себе си, че са хора от „друго тесто", т.е. изповядват други идеи, установени от други изисквания. Или най-точно казано, човешки роботи - индивиди, пленени от една човеконенавистническа идея, целяща тотално узурпиране на властта и превръщането на човека в стаден субект.

Докато разсъждавах върху човешката същност, най-после чух единадесет удара на часовник. Полунощ е обичайното време на изтезателите. От напуканите устни капеха едри капки кръв. Наредиха ми да ги изтрия, като ми подадоха една книжна салфетка. Наведох се да се изтрия и всичко наоколо се завъртя, ушите ми писнаха, паднах по лице на пода. Усетих един силен удар по главата и изпаднах в безсъзнание.

Събудих се на тавана, над мен - „сокол, юнашка птица" - Тошо.

- Защо така, бе, братко? Какво са ти направили, че на себе си не приличаш. А ме учеше да си призная. Дано оживееш, дано оздравееш. Аз си признах и ми обещаха, че ще ме пуснат на свобода.

- Щом наричаш това свобода! Само че аз нямам какво да признавам. Говорят ми за някой си Мефистофел и Ефрем Митев. Ефрем Митев го познавам, но за другия не съм чувал дори.

Едвам говорех с тих шепот.

Сутринта, след като изритаха Тошо уж до клозета, донесоха ми една филийка хляб, едно парченце сирене и в консервна кутия вода. Изядох филийката и сиренето, без да се съобразявам с „грижата за човека".

Нямах сили да се изправя, изтръпналите отекли крака не искаха да ме слушат. И най-лекото допиране предизвикваше болка до мозъка.

Оставиха ме така три денонощия.

Един ден ми дадоха две филийки хляб и една чепка грозде. Тошо изчезна. Може би бяха го пуснали вече на неговата свобода. He знам. Трети ден го нямаше. Или най-вероятно са му възложили нова задача. Изолираха ме, по-добре, мислех аз. По-добре от бодърстването. Най-любимата хватка на комуниста-инквизитор в ДС - т.е. без вода, без хляб, без сън и прав с белезници до стената.

Може би мнозина ще кажат - стига с тая дума „бодърстване". Ами, помислете как съм я изтърпял аз и не само аз с месеци наред!

Театър за изкушаване

Вчера, в обичайното време около 12 часа през нощта, Иван Каменов ме свали в инквизиционната. На двата фотьойла седяха Динко и Язето, на дивана Иван Каменов. Бюрото беше покрито с червена покривка. На покривката разположени топли-топли ухаещи блюда от току-що сервирани пържоли, изобилно гарнирани с пресни зеленчукови салати.

До мене нарочно поставена кофа с няколко бирени шишета, обгърнати от натрошен лед. Мислят си, че ме изкушават.

- Е, Любене, какво ще кажеш? Хубаво е човек да е свободен, пък да си хапне, да си пийне - каза Иван Каменов.

- Хубаво е, когато човек не е видял по-хубаво - казах.

- Брей, че тизе да не си на Буров или на Рокфелер син?!

- Нито се чувствам като син на Буров, нито на Рокфелер, но от тях не съм видял нищо лошо. Докато от вас откъде толкова ненавист и коравосърдечие?

- He заслужава ли да го смачкаш? - налетя със свити юмруци Христо Язето. Но Каменов го задържа. Той знаеше, че два удара на Язето ще отсрочат разпита. А от горе ги спешаваха да форсират с милиционерското дознание.

Театърът започна. Изправиха ме до стената. Започнаха шумно да мляскат, да пият колкото могат по-шумно. Сипваха в чашите колкото е възможно от по-високо бирата, която клокочеше от гърлото на шишето и с плисък бълбукаше в чашата. Колкото и жаден да бях, не чувствах дразнещо, възбуждащо действие, както адекватния тормоз при Горан Мъглата. Тогава бях гроги, изтощен докрай. Сега за два дни и един полуден се поокопитих до известна степен.

Както казах преди, аз бях абсолютен въздържател. He ме съблазняваха никакви напитки, съдържащи алкохол. Нито храни от овче месо (въобразявах си, че пържолата е от овца, и край с менюто).

На халос им беше представлението. Единственият зрител не прояви никакъв интерес към досадния циничен фарс.

След шумната, злонамерена гощавка позвъниха на Мъглата и му наредиха да почисти бюрото.

Размениха си местата. Каменов седна на канапето, Динко и Язе-то на фотьойлите.

- He те поканихме, защото знаехме, че няма да ни уважиш с присъствието си - гаврейки се каза Иван Каменов.

- Добре сте направили, защото аз не ям овче месо.

- Пържолите не бяха от овца.

- Все едно, нали е месо. Пък и алкохол не пия.

- Как така? Значи тизе за алкохолици ни имаш. Бирата алкохол ли е и то само бутилка на човек.

- He знам с колко бутилки човек може да излезе от равновесие. Знам, че хората, когато са на работа, не трябва да употребяват напитки, съдържащи алкохол, а доколко ми е известно бирата съдържа замайващо вещество.

- Абе, гад с гад, тизе на морал ли че ни възпитаваш? - скочи Язето от фотьойла и докато Динко и Иван Каменов го озаптят, ми нанесе два светкавични удара в областта на диафрагмата. Свлякох се на пода.

Динко и Каменов недоволстваха срещу Язето. Критикуваха се един друг, че допускали слабост и че следствието се бавело, тъпчели на едно място, че аз съм пречел с преструвки и припадания. Зверове! He вярват, а виждат, че тези трудно поносими страдания те не биха могли да ги изживеят нито даже един ден.

Впрочем на тях властта им се поднесе като баница - без да са я месили, без да са я пекли. Ей така, на готово. He са я изстрадали. Иван Каменов - шивашки чирак, Динко Цветанов - дърводелец, Христо от Чирен, Язето - никакъв. И тримата, полуграмотни индивиди, щяха да си останат - кой с иглата, кой с длетото, кой с тъпотията, ако „братята освободители" не бяха ги запознали с дива човеконенавистническо-болшевишка омраза.

Власт им дадоха, ум няма кой да им даде. Пък и не им трябва. Кой ще изфабрикува обвинението от насила изтръгнатите показания, колкото се може по-скоро и по-уличаващо врага.

Отдавна се беше зазорило. Слънчевите лъчи плетяха през кепенците на прозорците светли ребра върху стената и дъсчения под. Преуморените следователи си отидоха. Останахме двамата с Иван Костов-Старшината. Строг, както го изисква кучешката му служба, но не жесток като Иван Каменов или особено като Язето и Мъглата. Когато Иван Костов ме пускаше в клозета, даваше ми повече време и имах възможност да се измия, дори да приседна за няколко секунди на клозетната чиния. Успявах да стъпя на чинията и да пийна няколко шепи вода от казанчето. Така след връщането от клозета сменях отеклите си до пръсване крака, оплаквах болката.

При Горан Мъглата подобни движения не се позволяваха, иначе кракът на стола влизаше в действие.

Съжалявам, но не мога хронологически, по дати и месеци, да изложа това жестоко време, така силно врязало се в моето съзнание и в моята памет. Все пак умът ми е съхранил най-важното и ръката ми го е отбелязала.

Рано сутринта дежурството този ден пое един младеж моя възраст - 24-25 годишен. Миловидното му лице говореше за благовъзпитан характер.

След него влезе небезизвестният Динко. Сега, пред младия стажант, той искаше да блесне като опитен агент. Започна да задава въпроси, които нямаха никаква връзка с протокола на дознанието. Започна да фантазира, болезнено разстроеното му въображение започна да се оплита в разни умозаключения, които нямаха нищо общо с въпросите, задавани ми досега. Например, участвал ли съм в разбиването и ограбването на милиционерските складове в местността Садовете. И след като съм участвал, какво оръжие съм взел, къде съм го скрил? По колко лева съм вземал за членски внос като секретар-касиер от всеки конспиратор? Къде са парите, кому съм се отчитал?

Фантазьор, иска да задълбае обвиненията, та дано от тая трънка изскочи заек. Мечтател! He знае, или много добре знае, че аз понятие нямам от подобни измишльотини. Иска му се на индивида да поотежни случая като лепне още една лепка върху лепенките на обвинението. Нищо не се знае, при налучкване да разкрия нещо. Току-виж на рамото му лепнали звездичка.

- Виж какво, Любене, докога ще живееш с илюзията, че ще заблудиш опитните служители на ЧК-то. Няколко годишният ни опит създаде квалифицирани кадри. He си въобразявай, че ще ни залисаш със своите хитрини. Защо се мъчиш да заслониш зад гърба си някой, който е няколко пъти по-обемист от тебе? Защо го криеш, бе гадино, казахме ти, знаем кой е. Ти какво си мислиш, шантажираме те - не е така, ние с компроматни средства не си служим. Нашата цел е да разкрием една престъпна дейност с позволени законни средства.

- Изтезанията като какви средства определяте? - спрях хвалебствията на Динко да защити „законните средства".

В този момент пристигна баш-специалистът Язето.

- Още ли се кандърдисвате? - веднага се совна към мене. - Тизе не разбра ли, место за шикалкавене нема. Само признания, иначе ще ни завее зимата тук. Както сега увърташ, тогава ще пееш като грамофонна плоча. Освен това студът не се понася приятно. Признавай, гадино. Признавай, докато е време. Вярвам, че другарят Цветанов ти е казал, безсмислена е вече съпротивата. Става въпрос за Ефрем Митев. Защо криеш този изпечен мошеник?

- Защо сте се качнали за тоя невинен човек?

- Невинен ли?! А знаеш ли, че защитава като адвокат и народен представител най-върлите врагове на околията.

- Адвокат е, има право да защитава, това е негово етично право.

- Нека защитава според теб когото иска, но не и да подстрекава.

- Тия неща не са ми ясни. He го познавам отблизо, а само така, като физиономия. Никога не съм стоял по-близо до него от 4-5 метра. Сигурен съм, че го познавате по-добре от мен.

- Казваш, не си стоял по-близо до него от 4-5 метра.

Бръкна в чантата си, извади една снимка, пощаджийски формат, и я подаде най-напред на Динко, после я насочи към мен.

- На тази снимка да се виждаш на повече от 5-6 метра от твоя

Ефрем Митев?

И ми показа снимката. На нея аз, 166-сантиметровия ръст, а до мен грамадната фигура на Ефрем Митев, покровителствено поставил широката си длан на рамото ми.

Фиаското (снимката)

До показването на тази снимка живеех в една мистична тайнственост.

Денонощно изправен до стената, се питах, какво искат тия индивиди от мен. Само въпроси, въпроси около някаква конспирация в с. Младеново и въпроси около Ефрем Митев.

А всичко за мен бе една мъглявина, съществуваща във въображението на чекиста, лишена от смисъл и съдържание.

Ако не бях по-малокалибрен от Ефрем Митев, трудно бих различил на снимката кой кой е.

- Е, сега ще капитулираш ли?!

Питаше ме Язето, като държеше снимката пред лицето ми.

- He виждам без очила (които ми бяха взети още при арестува нето грижата за човека).

Донесоха ми очилата.

Ефрем Митев, цял Херкулес, много по-висок над мене. Аз съм го виждал, да е по-висок от мене около 10 сантима, ама чак 30 см, както се виждаше на снимката?! Ядец.

От тука фиаското, т.е. несполуката на чекистите с фотомонтажа.

Може би забелязаха, че аз съм се усъмнил в снимката, след като я задържах няколко секунди и леко се усмихнах.

- Харесва ти, нали?! - подхвърли Каменов.

- Много. Снимката е живо свидетелство и доказателство. От нея не може да се изкръшка. Никога!

He ми разбраха алюзията. И по-добре. He мога да си обясня как тия индивиди, родени вероятно от хора, са се променили за толкова кратко време, дори преобразили. От антропологията знаем, че човекът в своето развитие - физически и интелектуално - се е развивал бавно. С хиляди, може би с милиони години. И по пътя на тая мудна еволюция стига до двадесетия век по християнското летоброене, за да претърпи едно рязко атавистично стопиране, предизвикано от комунизма, и стане отново от човек примат или звяр.

През 1917 г. най-напред в Русия и малко по-късно - в края на четвърто десетилетие - една утопична неосъществима мечта хвърли в политическия и икономически батак голяма част от Европа и Азия. В нашата страна само за няколко дни след 9 септември 1944 г. цялата страна потъна в тотално мракобесие.

Черкви, манастири, чуждестранни училища (чужди езици) бяха табу. Хора, владеещи чужди езици, бяха обявени за шпиони. Големи държавници, професори, учители, художници, поети, артисти -целият ни интелектуален елит бе унищожен.

Едни бяха анатемосани, други низвергнати, а трети - избити и заровени като животни по цялата Майка България.

С тръпки очаквах подобна зла участ. Всеки ден ставаха по-нагли, пресоваха физиката, тревожно смущаваха душата. Арогантността им прогресивно растеше.

Пришпорват ги

От нервното им поведение и тук-там откъслечни думи разбрах, че много бързат с приключване на младеновската конспирация, към която бях прикачен.

Притискат ги отгоре, дяволът знае къде е това отгоре. Те принуждават пък нас, като ни карат да узаконим лъжата за истина. Освен това постройката вече е претъпкана.

Разкрита е конспирация в село Гайтанци със свещеника Константин Попдимитров, в село Дряновец - Любомир Милушев и Деветак Кръстев, в село Расово - Рафаил Димитров Ценов.

Неопитните инквизитори мислеха, че с бой и изтезания над насила задържани хора ще изфабрикуват конспирация. He ce притесняваха, че ще се компрометират при неуспех, защото знаеха, както казах преди, че задържаният е осъден при задържането. Всичко останало беше садистично удоволствие върху обречения и внушаване страх на целия народ.

Издевателствата им бяха поощрявани в негативна дейност, в тях нямаше капка съчувствие към страдащия. Жестокостта им, пусната в действие, не виждаше мъченик, виждаше само предмет за постигане на определена цел.

Змията

Един ден на Динко изглежда му омръзнаха тия шаблонни действия за водене на разпит: без вода, глад, прав, без сън.

Намислил, като печен чекист, да приложи свой рационализаторски метод: хем да сплаши арестанта, хем да блесне пред другарите си чекисти.

Едно време, когато бяхме деца, по панаирите се продаваха направени под формата на змия гумени или дървени прешленчета. Доста изкусно боядисани и нанизани на объл ластик, при движение и зигзагообразно клатене имитираха същинска змия.

Та с такава „змия" Динко си направил развлечение, като я намотал около врата на Рафаил Димитров Ценов, водач на конспирацията в село Расово, Ломско, жител на село Комощица.

Стреснат от неприятното и опасно „влечуго" около врата си, Рафаил изпаднал в делириум. Започнал да бълнува, да крещи, да удря по врати, където му попадне. Цялата сграда ехтеше от ударите по вратите и неистовите писъци.

He знаех какво точно се беше случило, бях в режим на „бодърстване" - без вода, без хляб, без сън и прав. В такива моменти психо-физическите ми усещания бяха изострени докрай.

Чух как Динко Цветанов напсува Иван Каменов, който му направил забележка за сторената щуротия с Рафаил.

Нас ни пръснаха по различни карцери, душегубки-гардероби, тавански помещения, мазета, кюмюрджийски помещения.

Попаднах отново във въглищния склад. Бог да ги благослови. Тук поне имаше вода, с нескрита радост обгърнах стърчащите водопроводни канелки. Ядец, напразна надежда. Кранчетата се въртяха напусто.

След като прекарах цяла нощ върху кюмюрения дюшек, сутринта ме вкараха в инквизиционната.

Като ме видяха, цялата пасмина се задавиха от смях.

- Абе, тизе коминочистач ли си бил тая нощ? Горане, я го свали в двора да си изтупа дрехите! - нареди Язето. - После го заведи до мивката, да се поиздокара малко!

На връщане към инквизиционната, минавайки през хола, зърнах за секунди в едно огледало в цял ръст едно наподобяващо ме чучело. Разплаках се, не от сантименталност, а от слабост, унищожаваща човешкото достойнство.

В тоя момент си спомних „Ад" от Данте Алигери и описанието на мъките на някой си Лано от Сиена, преобразен в сух дънер с безлистни клони. Когато някой минавал край дървото и неволно си отчупвал клонка, то проплаквало:

„Защо ме късаш тъй без съжаление? Ела, о смърт! Ела да си почина!“ Песен XIII

Викът на терзанието и болката, които зоват смъртта да ги спаси от по-нататъшно страдание. Много често съм си спомнял тоя отчаян до безнадежност вик, когато четях „Ад" от Данте Алигери, но не съм го разбирал както сега, преживявайки го. Сега разбирам дълбокия призив към смъртта като спасителка!!!

Защото страданията са много, неописуемо много по-мъчителни от смъртта!

До тоя извод е стигнал и Пушкин в поемата си „Полтава", казвайки за пленения от Мазепа Кучобей:

„Что смерть ему - желанньш сон".

Това са пожелали всички като мен, които са минали през мрачните лабиринти на „Ада".

Беден е човешкият речник, когато търси подходящата дума, с която да заклейми безумието, на което бях подложен. He само аз, разбира се.

Репресията е слаба дума, която би дала що годе слаба представа за преживяното в ДС. А самите фанатици, доколкото и омерзени да са, доколкото политически акробати и жонгльори да са и да могат да сменят 365 пъти името си в годината, ще останат същите.

Дано дойде време, когато привидно или действително отрекат тази утопия.

Какво ли са намислили?

Най-после ме освободиха от доскорошния режим и назначиха нов. Качиха ме на таванското помещение, дадоха ми храна в една консервна кутия, без лъжица. He знам лъжицата към какъв вид оръжие я определят. Една филийка хляб (не им се сърдя, това е от „грижата за човека").

Многозначителна почивка, цели три дни. Започнаха да ми дават домашна храна. От къде ли? Нали други в момента са на строг режим (бодърстват). Носят жалките родители, нищо не знаят и никой нищо не им казва.

Вода колкото искам. Недоумявам, не съм в състояние да разбера какво става! Няма тормоз! He чувам шепот, нито стенания.

При мене идва само Иван Костов, да ми донесе храна, вода и да ме пусне до клозета. He ce показва нито Иван Каменов, нито Динко Цветанов, нито Язето. Къде изчезнаха тия „перфектни" милиционерски деспоти. Знам, че не са ме забравили. Тази мистериозна тайнственост не ми дава душевно спокойствие. Предчувствието ми очаква нещо ужасно. Знам, че техните зловещи намерения още не са приключили.

А пък те, колкото и перфидни тъпанари да са, колкото и омерзени да са, искат да останат в паметта на хората като народни верни синове, както съчиняваха песни за себе си.

Но дивото ги зове, вместо умерени индивиди, непрекъснато по-казват своя бабаитлък, че не се плашат от нищо, а достойно ще се справят с врага.

Трагични дни

Хората тичат по прашните пътища, с коли, който е успял да ги скрие временно. Спомням си чичо Митруц от село Момин брод, Ломско, как бе ходил на 60 км до село Кутово, Видинско, за жито за посев.

Но „те“ бдят, още преди да е свалено житото от колата го грабват, ведно с житото, колата с кравите и направо в обществения двор - експроприяция, също както в СССЕ

С какво ще засее нивата, какво ще се яде?? Безумната хайка, нарекла себе си активисти - каквото ти каже и където ти посочи. Това е!

Който иска, да ми повярва!

Който не иска, не му пожелавам да го преживее, както мене и моето поколение!

Само от едно право се ползваме?! Да наклеветим другаря си, да донесем за съседа, че в купата сено е скрил, примерно, 6 крини от собственото си жито.

Никой няма право да помогне на друг.

Абсолютна безсмислица е да търсим законна защита. Адвокатите, вместо защитници - обвинители. Натискат ни повече от агентите на ДС да се признаем за виновни, а те щели да „ходатайстват“ за смекчаване на вината.

Съвестните адвокати станаха зидари, бояджии, изпокриха се, трудно е да намерим адвокат да ни защитава.

Така нареченият народен съд още виси над главите на ония адвокати, които биха дръзнали да защитават някого по политически мотиви. Обвинението е обективно, казва Българската комунистическа партия, няма нужда от защита.

От деветимата, така наречена младеновска конспирация, никой не се призна за виновен. He за това, че бяха герои - нямаше какво да признават.

Имахме и един общ адвокат - Ефрем Митев, който за дързостта си и смелостта си като истински трибун веднага след нашия процес бе задържан и осъден.

Родителите на Йордан Георгиев Стоянов и Асен Петков Дудов под натиска на ДС наеха втори адвокат, който им обещал, че ще им издейства „смекчаващи вината обстоятелства".

Ако се признаят за виновни и обвинят другите, че са ги увлекли.

Само че Асен и Данчо не се поддадоха на лукавата измислица. Отказаха се пред съда от защитаващия ги адвокат.

Така пропадна последната пакостна инсинуация на комунистите да наложат лъжата срещу истината и да узаконят една въображаема конспирация.

Впрочем те си я узакониха.

Арестът техен, следователи техни, прокурори техни, съдии техни, затвори техни.

По това време фабрикуваха известния процес срещу Трайчо Костов. Понеже и той като мене не се признава за виновен, набързо съчиниха закон според който:

Независимо дали признаваш обвинението, достатъчно е друг съ-подсъдим да те посочи за виновен и ти ставаш обвинен на общо основание.

Но и тоя закон излезе лъжовен. Ние всички не се признахме за виновни и пак ни осъдиха.

Един ден Иван Каменов ме попита:

- Чел ли си „Млада гвардия“ от Фадеев? Може би си надъхан от героизма на Олег Кошевой, който е понесъл стоически изтезанията от фашистките палачи. В името на съветската власт и германския окупатор. Ти кого защитаваш? Гол си като черковна мишка. Нямаш имот: ниви, капитал.

- Сега сме равни. И ония, които имаха, са като мен - казах аз, готов да понеса резултата от дързостта.

- Гад си и гад ще си останеш!

И трясна вратата след себе си...

Най-важното за оцеляване от ККП-вируса (Ухан)

Източник/ци: http://www.acet-bg.org/

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!