Следвайте "Буднаера" в Телеграм

12 юни - Ден на жертвите на комунизма

Равносметката след 17 години международен изследователски труд е категорична. Говореща сама за себе си, за идеологията на комунизма, за практиката на реалния социализъм, за обществено-политическата същност на режимите.

Жертвите на комунизма във всички засегнати държави са 105 милиона, без първите жертви на Мао - няколко милиона в началните години на кървавия баща на азиатския комунизъм. Тъй като става дума за нерегистрирани китайски селяни, загинали в националната война.

Аналог на липсващите регистри в Китай има четвърт век по-рано също в Азия, но в руската й част. Само броят на руски граждани, изчезнали безследно и нерегистрирани със смъртни актове в първите две десетилетия след преврата на болшевиците - по време на най-интензивното болшевизиране при Ленин и Дзержински, и при Сталин (без годините на Голямата чистка на Бащата на СССР) - са от порядъка на десетки милиони. Актуалните жертви в трудовите лагери в Китай и тези в Северна Корея от последните 15 години не влизат в статистиките. Те тепърва ще бъдат предмет на нови изследвания.

След дълги международни дебати и съпротива на леви политически, научни и обществени сили, след изтичане срока на годност на дипломатичното мълчание на западните демокрации по въпроса, предвид връзките и обвързаността им с Русия и Китай, най-сетне той е факт - Денят на жертвите на комунизма.

12 юни бе обявен за първия световен мемориален Ден на жертвите на комунизма. Не от ООН. Не в Европа, където най-много страни са потърпевши. И не от държавите, засегнати от режимите на комунизма. А в САЩ, в столицата Вашингтон, по инициатива на една фондация, започнала съществуването си твърде скромно. Сред чиито членове и спонсори са журналисти, историци, университетски преподаватели и близки на жертви - емигранти, техни деца и внуци.

Само 30 месеца след

първата среща на инициативния комитет
или 90 години след Октомврийската революция, една година преди честването на 190-ия рожден ден на Карл Маркс и 18 месеца след като бе приета Резолюцията на ПАСЕ за осъждане на комунизма, във Вашингтон на 12 юни 2007 г. е честван възпоменателният Ден на жертвите на комунизма.

Почитта си изразиха няколко десетки хиляди граждани, между които членовете на Американския конгрес и редица американски и международни правозащитни и хуманитарни организации и фондации, сред присъствалите са и представители на съюзи на репресирани и техни близки от бившите комунистически страни. На този ден от днес се връчва и специален Медал на свободата за специални заслуги към човечеството, за изследване терора на комунизма и възпоменание на жертвите.

За жертвите на комунизма се спори от и във всички възможни политически посоки. Аргументира се

горещо или се мълчи срамно.
Аналогично на един друг обект, изложен на колкото интензивни, толкова и мъчителни за разбиране от средностатистическия гражданин на Запад дискусии - жертвите на Холокоста. Мъчениците на комунистическия терор тепърва ще бъдат още по-голям камък за препъване - и предмет на разнообразни опити за релативиране. Това отношение към геноциди винаги представлява занимание от особено естество за определени групи историци и обществени групи. И ако за етноцидните престъпления или за ксенофобията на крайнодясното се създадоха и доразвиват механизми за овладяване и относителен правен и социален контрол, то за крайнолявото няма намерени дори начални такива.

За жертвите на комунизма тепърва ще се систематизират наличните (и значителни по задълбоченост и мащаб) изследвания и свидетелства. Глобалният демоцид, извършен от комунистическите държави и репресивните им апарати, с всички специфични за системите форми на масови убийства и репресии ще бъде тепърва обществено артикулиран така, както заслужава. От перспективата на жертвата. Което не означава, че мотивите за търсенето и представянето на тази перспектива ще бъдат винаги благородни от страна на изследователите и политиците. То не е подобно винаги и към жертвите на Холокоста. Некатегоризирани със

студената прецизност на гестаповеца в Холокоста,
жертвите на комунизма са преди всичко квоти - отчетени числа избити “врагове”, които главоломно се отчитат или се крият - в зависимост от партийната и лична диктаторска линия. Безименни са милиони или никога непроизнесени по-късно остават имената им. В най-добрите случаи за изследователя идват на помощ водените (ако са налични или са били завеждани) данни от статистики; или документите (ако са неунищожени) за самоличност - вкл. актове за раждане, бракосъчетание и т.н.

За документираните официално родени в предкомунистическите периоди или по време на “тихите фази” на комунизма, когато за известен период няма активни репресии и масови убийства, само в СССР например липсват за десетки милиони души смъртни актове и регистри. Гробовете на тези страдалци са анонимни и пръснати по територията на комунистическия конгломерат - обикновено са избивани примитивно и бързо, тъй като квотата задължава. Ямите, погълнали телата на тези мъченици, са из цяла Русия. Из Китай и Камбоджа. Из България.

Усещането да се разхождаш из родината си със съзнанието, че

ходиш върху нечий масов гроб,
е толкова болезнено и силно, колкото усещането, че ходиш между мъртъвци, когато се сблъскваш с хладната пренебрежителност към историческата истина за онази кошмарна действителност, от която не ни делят дори две десетилетия.

Тук може да се постави резонно въпросът: “А как да говорим за комунизма, за извършителите, за жертвите?” Едва ли има един-единствен отговор на въпроса “Как?” Но има един-единствен отговор на първоначалния, основоположния за всички други въпрос, предхождащ всички опити за интерпретация, субективни, задоволителни или фатални. “Трябва ли да говорим?” е алфата при артикулирането на дебата. “Непременно” е единственият отговор - и едва след него идват всички други резонни, започвайки със съществения: “Как?”. И с него - “А кой да говори?”

Да се даде думата на жертвите и близките им, не само никога не е късно. А никога няма да бъде достатъчно.

Колкото и цинично да звучи, точно в това виждат смисъл съвременните изследователи. Съвсем калкулирано се разглежда доколко и при какви условия ще има смисъл от един широк научен, публицистичен и обществен дебат. Науката - в този контекст и историческата - отдавна е изгубила своята девственост. От момента на професионализирането си. Една тема, един процес се разглеждат само дотолкова и тогава, когато се открият като изключителни, интересни или забравени, т.е. с добър потенциал за възбуждане на внимание към предмета на изследване и към изследователския кръг учени и средите, с които тези са обвързани или към които искат да възбудят публично внимание.

И едва след това (или паралелно, в най-добрия случай) - като теми, ценни за обществото в идеален контекст. При това само толкова, колкото налага (или изисква) необходимостта от обществен интерес за целта на историка и академичната му група. За целта на академичната и изследователска прослойка, и научните тенденции и моди, с които е обвързана тази. С цялата субективност на съответните, с вътрешните им конфликти, със зависимостите им от политически сегменти и лобита в науката и околния й свят, с които е свързана последната. В този контекст -

цинизмът в коментарите на изследователите на диктатурите на комунизма
е неминуем, когато четем актуалните академични бюлетини за “възникване на интензивен изследователски интерес към тоталитарния комунизъм и жертвите му”. Науката е динамична система, а историята е най-динамичната и комплексна от всички статуирани дисциплини. След изчерпването на редица теми идва ред на тази за комунизма. Изследователи и общественици, работили скромно и задълбочено (на езика на идеалиста) десетилетия върху репресиите и демоцидните специфики на комунистическите режими, биват преоткривани или най-сетне оценени (казано отново на езика на идеалиста). Но този цинизъм е в реда на нещата за научния свят- нека сме благодарни, че след като редица други теми са за момента достатъчно експлоатирани, най-сетне тази е на дневен ред - и ще бъде оставена или поставяна на дневен ред отново и отново.

За близките на жертвите е различно и сложно - те стоят и ще стоят винаги извън всяко научно и обществено статукво или тенденции на интерпретиране на комунизма.

Те имат свой собствен свят, всяко поколение наследници на репресираните се учи и ще се учи да се справя само (и нерядко самотно) с личната си трагедия, със социалната и политическа реалност, в която ще живее колкото свой собствен живот, толкова онзи на миналото - от разказите на оцелели близки и очевидци или още по-тежко, ако е лично съпреживяно. Милионите преки жертви на комунизма водят след себе си като следствие многократно повече жертви на системата - близките, съпреживелите, недоживели и неизпитали морална и юридическа справедливост. Те не влизат в никоя статистика.

Хладнокръвно, изследователи третират

първите години на всеки червен диктатор,
започвайки с Ленин, Сталин, Мао - и неподминавайки България след 1944 г. - като “учебни години”. Каузалността при дефинирането на понятието е ясна - революцията се учи в движение, така се еманципират диктаторите й - чрез кръвта на милиони невинни жертви - това разкриват вътрешните процеси на всеки режим - в идеологията, която се развива, и в структурите на репресивен апарат и йерархия.

Дистанцията помага на бъдещите поколения за по-систематичен и обхватен, по-пълен поглед към миналото - това е широкото, тривиално мнение, аргументирано за първи път между другото от ревизионист на Холокоста. Дистанцията ни задължава тогава именно за целта на нееднозначните отговори да дадем думата на все още живи жертви и техните близки. И на извършителите.

Нека им дадем думата, нека зададем въпросите си на тях и близките им.

Нека отговорите им да провокират нови въпроси, които да им задаваме отново. И да изискваме отговори. Отново. Кое дава моралното удовлетворение на младия убиец на престари свещеници и пенсионирани учители, кметове и полицаи днес да се радва на тихи старини и да се усмихва на значката на съседското дете с образа на Че?

Кой е моралът, който дава право в Правец да стои новопостроен паметник на диктатора Тодор Живков, а Димитровград да носи все още името на първия български комунистически масов убиец Георги Димитров? Или паметниците на армията на СССР, окупирала с близо 300 000 свои войници родината ни, да стоят издигнати, демонстрирайки сакралност и устойчивост, на която не се радва нито един от повече от скромните паметници на Левски, Ботев, Стамболов и малките мемориални плочи на близо 250 000 жертви на комунистическата диктатура? Нека имат възможност да отговорят. Затова нека питаме.

Весела ИЛИЕВА, Pro-Anti

КАК ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА УПРАВЛЯВА НАШИЯ СВЯТ

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!