Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Червеният терор 1944-1949 г.

С предаването за загадката около смъртта и съдбата на архива на суперполицая Никола Гешев бе поставено началото на рубриката “Да пренапишем историята”. Днес в тази рубрика ще говорим за един тъмен период от българската история, за който няма какво да се прочете в учебниците по история. МВР пък го подмина и не разсекрети документите от този период. Това е времето на т.нар "червен терор".

Тъмният период продължава от 1944 г. до 1948 г.

Няма почти никакви документи за страшните, кървави и срамни събития от този неосветен период. Малкото, което може да се намери в архивните фондове на МВР, си остава засега секретно, а отварянето на тези фондове започва от 1948 г. нататък. А броят на жертвите от тях говори сам по себе си: 8000 криминални затворници, пуснати на улицата. 30 000 лекари, свещеници, кметове, учители, интелигенти, убити през 100-те дни на червения терор веднага след 9 септември 1944 г.. 2000 български офицери, репресирани веднага след завръщането им от фронта.

220 000 души, преминали през концлагерите в Белене, Слънчев бряг, Скравена, Богданов дол. 2000 горяни, повечето разстреляни без съд и присъда. 11 000 души, съдени от Народния съд, от които 1500 вече след като са били убити и 300 изпълнени смъртни присъди. Насилствена македонизация на 310 000 българи в Пиринския край. Унищожаване на опозицията и обесването на лидера й Никола Петков.

След 9 септември 1944 г. Българската комунистическа партия за около четири-пет години овладява цялата политическа и икономическа власт в България. Този процес, улеснен от Ялтенското споразумение, по което след Втората световна война България остава в сферата на влияние на Съветския съюз, както и установяването на "диктатурата на пролетариата" преминават през: национализация на едрата градска частна собственост (фабрики, работилници, търговски обекти, жилища); колективизация, или иначе казано насилственото коопериране на милионите дребни земеделски производители; тотален политически контрол върху цялата духовна дейност, унищожаване на вярата и църквата и конфискация на имотите й, както и още много други измерения на тоталитарната власт.

Около 30 хиляди българи са били убити или обявени за безследно изчезнали в първите 42 дни след 9 септември 1944 година. Този червен терор продължава около 100 дни до края на 1944 г. Без съд и присъда е избивана интелигенцията на България - лекари, съдии, свещеници, банкови чиновници, журналисти, кметове, учители. Още на 9 септември 1944 г. се отварят вратите на затворите. Покрай чисто политическите затворници и антифашисти, които са били една десета част, оттам на улицата излиза една огромна армия от 7800 криминални престъпници. Те заливат столицата и страната с престъпления.

Започва масово избиване на българи. Ето тази обстановка в България е наложила спешни мерки срещу червения терор, който далеч е надхвърлил политическите рамки на смяната на властта. Точно тогава за директор на Народната милиция е назначен Руси Христозов, станал по-късно и министър на вътрешните работи. Какъв е бил този ужасяващ период и как той се е справил с червения терор, свидетелства личният му архив.

През същия този период са възстановени концлагерите в България. В архивите е останало малко от историята на всички 45 лагери, действали през епохата на комунизма. Те започват да действат реално от 3 януари 1945 г. след указ, подписан от регентите в името на Негово Величество. Лагерите са край Ловеч, в Белене, на остров Персин, Богданов дол, Куциян, Ножарево, Скравена и на още доста места. Служат за пречистване на вредните за социализма инакомислещи и унищожаване на непокорните. През тях минават 220 000 души.

От 20 декември 1944 г. до 29 април 1945 г. действа т.нар Народен съд срещу виновниците за въвличане на България във Втората световна война. “Народните обвинители" се назначават от Министерския съвет, а съдиите се избират от областните комитети на Отечествения фронт, без да е необходимо юридическо образование. Присъдите също се определят от централното и местните ръководства на компартията. Над 18 000 души са били предложени за съдене от Народния съд. По лична инициатива на директора на Народната милиция Руси Христозов 7000 души са освободени. На съд отиват 11 200 души.

1500 от тях са съдени задочно. Това са убити вече хора по време на червения терор и за да се узаконят техните убийства, са привлечени като обвиняеми пред Народния съд. Народният съд произнася 9 155 присъди, от които 2 730 смъртни, от които пък 1500 вече посмъртно, и още 1305 доживотен затвор. Първият върховен състав на Народния съд разглежда делата срещу регентите, министър-председателите и министрите в правителствата от 15 февруари 1940 г. до 8 септември 1944 г. и 51 дворцови съветници. Вторият върховен състав разглежда делата срещу 129 народни представители от 25-ото Народно събрание и други граждански и военни лица.

На 1 февруари 1945 г. са произнесени смъртни присъди над тримата регенти - принц Кирил Преславски, Богдан Филов и ген. Никола Михов, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и полковници. Присъдите са изпълнени същия ден. Много от близките на подсъдимите са изселени преди или по време на процеса. Според доклад на Държавна сигурност до ЦК на Българската работническа партия (комунисти) от септември 1944 до май 1945 всички изселени лица в страната са 28 131 души.

През пролетта и лятото на 1945 г. обстановката в България става изключително напрегната. Комунистическата партия предприема масови преследвания и гонения срещу политическите си опоненти и разцепва успешно другите партии. Периодът е известен като разгром на политическата опозиция и като опозиционери са избити хиляди, десетки хиляди са интернирани, хиляди успяват да емигрират. На 16 август 1947 г. е осъден на смърт и обесен лидерът на опозицията Никола Петков.

"Насилствена македонизация" – така е известен друг срамен момент от този тъмен период, когато при преброяването на населението през 1946 г. на хората от Пиринския край е наложено насилствено да се самоопределят и впишат като македонци. Резултатът - над сто убити, хиляди разселени, терор над стотици хиляди души за промяна на етническото им самоопределяне. Срещу това са създадени 100 местни тайни организации и са воювали 9 чети. Истинска въоръжена съпротива срещу комунистическия режим обаче е имало между 1945 г. и 1949 г. Това е движението на горяните, което е стигало до истински военни битки с режима.

В отговор на заливащите страната репресии съпротива са оказвали 28 чети, сформирани в страната, и 52 -влезли от чужбина. Влизали са въоръжени главно откъм Гърция и по-малко откъм Турция. Броят на горяните е бил към 1 800. От тях 1200 са убити. Повечето са разстреляни без съд и присъда. Според един доклад на Държавната сигурност от 1951 г. произходът на въстаниците бил: 422 земеделци, 268 националисти, 206 бивши комунисти, 84 бивши полицаи, 42 троцкисти и анархисти, 38 бивши офицери, 34 от ВМРО, останалите без определени политически мнения.

Ето този тъмен и кървав период бе подминат при разсекретяването на документите МВР. Затова призоваваме вътрешното министерство да започне осветляването на историята точно оттам.

Източник/ци: dariknews.net

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!